Дейвид Морел - Призрачни светлини

През 1970 година растящите разходи по войната във Виетнам принудиха американските военни да спрат безплатните медицински грижи за служители, чието лечение датира от Първата и от Втората световна война. Съпругата на Едуард го премести от болницата в апартамента си, за да осмисли живота си, като го посвети на грижи за него.

По това време синът им беше на двадесет и девет години и имаше на свой ред син на име Уорън. Докато растеше, Уорън посещаваше периодично дядо си и беше едновременно ужасен и запленен от белобрадия старец, който седеше неподвижно в един люлеещ се стол във всекидневната, винаги облечен в пижама и халат и винаги гледащ телевизия, въпреки че никой не можеше да каже със сигурност дали разбира нещо от това, което вижда.

Когато Уорън стана на тринадесет, баба му почина от инсулт. На погребението всички говореха, че е била светица. Той никога не забрави колко оживено обсъждаха родителите му какво да правят със „стареца“, както наричаха дядо му.

— Няма къде да го сложим — настояваше майка му, докато баща му — административен офицер от армията — отвръщаше, че нямали достатъчно пари, за да го настанят в старчески дом.

Накрая дядото дойде да живее в малката им квартира във Форт Браг, а на Уорън се падна отговорността да се грижи за него след училище, докато майка му е на почасова работа в магазина на военната база. Уорън нямаше нищо против. Беше му позволено да си кани приятели вкъщи, а те също бяха запленени от сбръчкания, смален, белокос и белобрад старец. Той просто си седеше в стола и гледаше това, което самите те искаха да гледат по телевизията.

Едуард никога не се движеше сам, но можеше да върви, ако някой го подкрепя, и можеше да дъвче, ако някой сложи храна в устата му. Справяше се добре и с ходенето до тоалетна. Всичко, което се искаше от Уорън, беше да го води там на всеки два часа, да смъкне долнището на пижамата му, да му помогне да седне върху тоалетната чиния и да се върне пет минути по-късно. Понякога се налагаше да му бърше задника с помощта на влажна четка. Беше отвратително, разбира се, но момчето откри, че може да свикне с много неща, след като неговият баща му купуваше по една нова видеоигра всяка седмица.

Един ден Уорън беше сам вкъщи — винаги се чувстваше сам, когато беше във всекидневната с дядо си, — и играеше на видеоигра, в която трябваше да лети между реещи се топки светлина. Тогава старецът му изкара акъла, като проговори.

— Светлините.

Момчето изпусна джойстика, обърна се към дядо си и зяпна от изумление.

— Видях ги — каза старецът.

— Можеш да говориш ли? — попита удивено Уорън.

Дядо му сякаш не го чу. Вместо това продължи да говори с дрезгав глас. Имаше много неща, които момчето не разбра, — разни работи за Тексас, въздушна база, светлини и подземен изследователски комплекс.

— Ростов. — Каквото и да означаваше това. — Ушите кървят. Носът. Слъзните канали. Гори. Времето се забързва. Боже, помогни ми. Алис. — Така се казваше бабата на Уорън. Старецът започна да плаче.

Момчето изтича да вземе един пакет с книжни кърпички и избърса брадатото лице на дядо си.

— Всичко е наред, дядо. Аз ще ти помогна. Какво се опитваш да ми кажеш?

Старецът спря да говори. Няколко дни по-късно Уорън си даде сметка, че докато бършеше сълзите му, беше застанал пред топките светлина на екрана.

Родителите му помислиха, че лъже.

— Не, говори цели пет минути — настоя Уорън.

— За какво?

Той им каза.

— Светлини — повтори замислено баща му. — Майка ми е разправяла за проучването, което е извършвал в Тексас, нещо за някакви светлини.

— Тексас ли?

— Близо до един град насред пустошта на име Ростов. Неговият баща също се е занимавал с разни светлини. Още по време на Първата световна война. Така и не разбрах за какво става въпрос.

— Нямаше ли някакви негови писма? — попита майката на Уорън.

— Писма?

— Които баща му е писал на майка му. Спомням си, че Алис ни ги е показвала. Според нея Едуард пазел всичко, свързано с баща му, защото е изчезнал още когато е бил невръстно бебе. Някои писма бяха от Франция, от времето на Първата световна война. В тях се споменаваше за светлини.

— Да, сега си спомням. Къде прибрахме нещата на татко?

След двадесетминутно търсене намериха писмата на дъното на една кутия в килера. Занесоха ги във всекидневната и се скупчиха около белобрадата фигура в люлеещия се стол.

— Да, вижте това — каза бащата на Уорън. — „Сънувам светлините. Нямам търпение да се върна и да ги намеря“. 20 януари 1918 г. Леле! Татко, какво знаеш за това?