Дейвид Морел - Призрачни светлини

Полковникът отстъпи назад.

— Изключете оборудването! — изкрещя някой.

— Не! — извика Уорън, като продължи да отстъпва. — Оставете апаратурата включена колкото се може по-дълго!

— Ушите ми!

Някой повърна кръв.

Рейли стигна до входа на кабинета, мина през него, затвори стоманената врата и я заключи. Стаята му имаше три пъти по-силно електромагнитно поле от останалите помещения в подземния комплекс. Той се загледа в мониторите на бюрото, за да види какво правят мъжете отвън.

Някои от тях разбраха, че полковникът е изчезнал, втурнаха се към вратата и започнаха да я блъскат с юмруци. Френетичните движения на устните им му подсказаха, че го молят да ги пусне вътре. Един от тях грабна карабина с подцевен гранатомет и разбута останалите.

Стреля по вратата.

Чу се трясък. Уорън видя на мониторите пушека от експлозията и щетите, които шрапнелите бяха нанесли на част от екипа. Вратата, разбира се, остана непокътната. Като крещеше беззвучно, мъжът изстреля още една граната, която не постигна по-голям ефект от първата. Но болката, която експлозията и шрапнелите причиниха на останалите от екипа, накараха друг мъж да вземе своята карабина и да застреля човека с гранатомета.

После същият мъж застреля с карабината си още трима членове на екипа, с което доказа, че светлините действително са способни да предизвикат неоправдано насилие. Рейли искаше да провери тази теория, затова се бе погрижил оръжията винаги да са им под ръка. Миг по-късно мъжът захвърли карабината и стисна с ръце главата си, а лицето му се сгърчи в непоносима агония.

Мониторите върху бюрото на полковника угаснаха.

Уорън се отпусна на стола зад бюрото си. Зашеметен от станалото, той опита да се убеди, че никога не е вярвал, че това убежище действително ще му потрябва. Енергийният щит на целия комплекс беше толкова мощен, че Рейли бе сигурен, че ще издържи. Въпреки това бе имало само един начин да провери докъде се простира издръжливостта му.

Той погледна часовника си. Беше девет и четиридесет и седем вечерта. „До изгрева има още много време. Но какво от това. Имам достатъчно храна и вода, за да прекарам тук нощта. Едва ли ще е проблем да изчакам да съмне и тогава да се махна“.

Светлината на лампите над главата му намаля — генераторът беше спрял да работи.

„Спокойно. Много важно, като спре генераторът. Просто ще отпусна глава върху бюрото си и ще правя това, което правя обикновено нощем — ще спя. Времето ще мине неусетно“.

„Нещастните копелета отвън…“

Лампите угаснаха. И Рейли се озова в най-непрогледния мрак, в който някога беше попадал.

„Тук съм в безопасност. Само това е от значение. На сутринта ще разполагам с всичката светлина, която искам“.

„Заспивай“.

Щом полковникът положи глава на бюрото си и затвори очи, видя въображаеми светли точици от вътрешната страна на клепачите си — номер на мозъка. Той отвори очи и мракът му се стори още по-плътен.

Слабото бучене в ушите му го разтревожи, ала после реши, че е нормално да го чува, след като е изолирал всички звуци от околната среда.

„То е там през цялото време. Но винаги е заглушено от други звуци“.

„Въпреки това…“

„Възможно ли е да чувам светлините?“

Не, не можеше да си позволи да се паникьосва.

„Мисли за нещо друго!“

„Например?“

Но отговорът дойде от само себе си.

„За дядо ми“.

Едуард Рейли никога не се възстанови от травмите, които беше преживял във въздушната база край Ростов на 16 юли 1945 година. Офицерите, които трябваше да пишат доклади за разузнавателната служба на армията, бяха облекчени. Един мъж в постоянно състояние на кататония нямаше как да разкаже на никого за оръжието за масово унищожение, което можеше да се окаже по-мощно от атомна бомба.

След зашеметяващия успех на проекта на Опенхаймер президентът и военните решиха, че няма смисъл да разработват резервно оръжие, още повече че принципът на действието му беше толкова неразбираем и така разрушително непредсказуем.

И ненадежден. Светлините се появиха отново чак след два месеца, като блещукаха едва-едва.

Безусловната капитулация на Япония засили още повече решението им. Едно супер оръжие беше напълно достатъчно, за да се контролира съдбата на света. Но после Съветският съюз създаде своя собствена атомна бомба и ядрената надпревара избуха с пълна сила, а проучването край Ростов беше дълбоко погребано и забравено.

Едуард Рейли прекара следващите двадесет и пет години в една военна психиатрична клиника, посещаван всеки ден от съпругата си, за която се бе оженил по време на службата си в Сан Франциско през 1939 година. Синът им беше кръстен Робърт. Жената на Рейли беше ревностна католичка, затова отказа да се омъжи повторно. За да го направи, първо трябваше да се разведе със съпруга си, а тя вярваше, че един развод ще обрече душата й на вечни мъки.