Дейвид Морел - Призрачни светлини

Той се обърна и беше заслепен от огромна светлинна вълна, която се носеше към него. Пасището гореше в далечината и пламъците увеличаваха блясъка на светлината, а димът я отразяваше. Полковникът зяпна от удивление при вида на трептящите цветове, сред които преобладаваше оранжевото — оранжево като слънцето.

Сред цветовете се движеше нещо.

Появи се биплан, който не беше забелязал по-рано, защото беше оранжев, досущ като пламъците, които го обгръщаха. Бипланът имаше две седалки, разположени една зад друга. Пред пулта за управление на задната седалка седеше мъж. Беше с униформа и пилотски очила. Личеше си, че е красавец, въпреки голямото разстояние.

Имаше мустаци. Зад гърба му се развяваше шал.

Преди да си е дал сметка какво прави, полковникът се затича по пистата на старото летище. Знаеше, че трябва да бяга към пътя, но откакто беше навършил тринадесет години, не искаше нищо друго, освен да научи тайната на светлините.

Когато беше станал на осемнадесет, той беше дошъл тук, беше претърсил руините на въздушната база и беше намерил вход към подземния комплекс. После беше постъпил в армията — също като дядо си, — решен да се издигне във военното разузнаване. Накрая беше получил достатъчно власт, за да издири докладите на прадядо си за светлините, а покрай тях и докладите на дядо си.

Бипланът се приближаваше.

Внезапно двигателят му угасна.

Бипланът изчезна. На негово място се появи малък самолет с един чифт крила — „Чесна“, чийто двигател също не работеше и перките му се въртяха безпомощно. Рейли видя в кабината му мъж и жена. Лицата им бяха изкривени от страх.

Самолетът щеше да се разбие всеки миг.

В един момент Пейдж се канеше да прелети над Лошата земя и да се приземи върху тъмната трева. Ала в следващия миг самолетът бе погълнат от въртящи се цветове. И ако времето, през което се носеха към земята, бе минавало бавно, сега ходът му се забави още повече.

Чесната беше спряла да се движи.

От цветовете се изстреля лъч светлина и се блъсна в дясната страна на самолета. Илюминацията, която последва, беше толкова силна, че Дан видя порутените хангари на старото летище. Лъчът се стрелна към един от тях, после продължи под ъгъл към разположената на северозапад радиообсерватория.

В далечината лъчът се издигна отново към небето, отрази се в нещо — Пейдж предположи, че е сателит, — и се стрелна обратно към земята още по на северозапад.

— Чувам бръмченето на мотор! — извика Тори.

— Не е нашият!

През цветовете от лявата му страна премина сянка.

— Друг самолет! — изкрещя той.

Не беше какъв да е самолет. Беше биплан — като онези, правени по времето на Първата световна война. Млад мъж с мустаци и пилотски очила седеше зад пулта за управление на задната седалка, а зад него се развяваше краят на шал.

В цветовете се появиха и други образи: пастир с говеда, жена върху кон, която препуска по тъмен път…

Красив младеж — Джеймс Дийкън, — облегнат на ограда и загледан в мрака.

Тийнейджър с мотоциклет, пресичащ тъмно поле.

Войници, които стискат главите си, сякаш се страхуват, че ще експлодират.

Едуард Мълан, който стреля по светлините, а след това по тълпата.

Тори, която седи на пейката на платформата за наблюдение и гледа прехласнато в далечината.

Внезапно всички тези образи, заедно с биплана, изчезнаха. Шумът от мотора му заглъхна.

Чесната продължи да се плъзга във въздуха. Светлините, които сега се намираха зад нея, осигуриха достатъчно светлина на Пейдж, за да види прашната, буренясала писта.

— След миг кацаме!

Земята се надигна рязко към тях.

— Пред нас има някой! — извика жена му. — По пистата залита някакъв мъж!

Тогава Дан също го видя. Мъжът гледаше с отворена уста самолета, а главата и дрехите му бяха покрити с кръв.

— Тори, отвори си вратата! — Той натисна дръжката на собствената си врата и я отвори. Сред плевелите на пистата имаше камъни.

Самолетът не можеше да се задържи повече във въздуха. Дан дръпна лостовете за управление, за да изправи носа му, като се надяваше, че предният колесник няма да се закачи в камъните. Левият колесник се блъсна в нещо и се счупи. Самолетът се наклони на една страна. Лявото крило застърга в земята, после се огъна. Корпусът се килна наляво.

Перката загреба пръст, едно от остриетата се счупи и отхвръкна настрани, а двигателят излезе от гнездото си. По кабината се посипа пръст. Докато корпусът се накланяше все повече наляво, Пейдж откри, че лежи на една страна. Към стърженето и тракането на метал се прибави скриптенето от плъзгането на самолета по пръстта. После спряха рязко, при което гърдите на Дан щяха да се блъснат в таблото за управление, ако коланът на седалката и предпазните ремъци не го бяха спрели. Ремъците се впиха в гърдите му.