Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Аз… искам да кажа… ние сме впечатлени. — Джонатан сякаш вървеше из тъмна, напълно непозната къща, очакващ всеки момент или да се блъсне в някоя мебел, или да събори ваза на пода. Трябваше да внимава. Нямаше никаква представа как би реагирал Джин, ако усетеше, че не е един от колегите на Ева Крюгер.

— А другото?

— Другото какво? — Джин ставаше все по-напрегнат. Уважението му към Джонатан започваше да се изпарява.

Инстинктът на Рансъм му подсказваше, че поводът на срещата нямаше нищо общо с преглед на положението в Иран. Организирана беше с друга цел. Подкуп. Парите и колата в замяна на „злато“. Това вероятно значеше ценна информация. Джин нямаше какво друго да предложи.

— Знаеш какво — остро отвърна Джонатан.

— Ако ме питаш дали нося това, което поискахте, можеш да си спокоен. Нима имах друг избор?

— Всеки от нас просто си върши работата.

Джин се усмихна тъжно.

— Известно ли ти е, че министрите са длъжни да присъстват на екзекуциите на шпионите. Французите го наричат pour encourager les autres . „За кураж на останалите“. — Не изчака отговора му. Думите се лееха от устата и Джонатан се страхуваше да не го прекъсне. — Ако те заловят, започват от семейството ти. Първо вземат най-малкия член. Достатъчно човечни са, ако така може се опише отрядът по изпълнение на смъртните присъди. Паша е на осем години. Ясмин е следващата. Навърши тринайсет миналата седмица. Според новия закон, трябва да започне да носи чадор 10 10 Дълга дреха, покриваща тялото и лицето на жените в мюсюлманските държави. — Б.пр. на обществени места. Последният писък на модата са черните копринени шалове от „Ермес“ в Париж. Постарай се да предадеш това на вашите умници във Вирджиния, Лондон, Тел Авив или където там, по дяволите, се подвизавате.

Джин разтърка очи — жест, издаващ умората му от положението, в което се намираше.

— Къде я открихте всъщност? — попита той. — Или е възпитаник на някаква откачена школа, бълваща използвачки на мъже като мен? Така ли е? — Още един риторичен въпрос. Джин вече знаеше всички отговори. Търпеливо понасяше мъчителните задължения от своята част на сделката и изпитваше облекчение, че може да ги сподели с някого. — Най-смешното в цялата работа — продължи той, без да се усмихва — е това, че част от мен и до ден-днешен вярва, че не съм й безразличен. Въпреки всичко. Въпреки заплахите й. Снимките смятат ли се за изнудване? А банковите сметки? Всички тези подкупи, които тя настояваше да приемам? Загинала при злополука, а? Колко удобно!

Джонатан нямаше отговор на въпросите му. Чувстваше се така, сякаш Джин говори от негово име. Светофарът светна в зелено и той продължи по крайбрежния булевард, подминавайки пресечката към железопътната гара. Джин възвърна самообладанието си. Изпъна гръб на седалката си и отново придоби онова фанатично излъчване, което старателно търсеше.

— Да не губим време — отсече той. — Парите, ако обичате, господин Крюгер.

Джонатан му подаде плика. Беше възстановил похарчените пари от личната си банкова сметка.

— Сто хиляди швейцарски франка.

— Преведохте ли парите по сметката ми в Цюрих?

— Разбира се — отвърна Джонатан, без да има ни най-малка представа за какъв превод говори Джин.

— Цялата сума от двайсет милиона?

— Да.

— Те са за децата ми — обясни Джин. — Не мога да ги пипам, освен ако не напусна страната.

Иранецът бръкна в джоба си, извади оттам USB преносима памет и я остави помежду им.

— Всичко е тук. Местоположението на ракетите ни. Оръжейни заводи. Производствени съоръжения. Схема на ядрените ни опити от А до Я. Знам за какво ще използвате това. Направихте грешен ход в Ирак и няма да го повторите. Сега имате своето доказателство. Този път никой няма да ви упрекне, че ви липсва основателна причина.

— Основателна причина ли? — попита предпазливо Джонатан.

— Да, които и да сте вие. Американци, французи, англичани, израелци, без значение. Всички искате едно и също. Война.

Джонатан бе изчел достатъчно информация за Джин по вестниците и цялостната картина полека-лека започваше да му се избистря. Началото е било сложено по време на някое от посещенията на Джин в западните държави. Като низш служител в министерството на технологиите, негово задължение е било да се среща с бизнесмени, желаещи да установят търговски взаимоотношения с Иран.

Дали първата му среща е била в Бейрут или Женева? Или на някое друго място, за което Джонатан тепърва щеше да узнае. Нямаше значение. В началото е получавал само намеци. Дискретно загатване в хода на разговора. Срещу съответната цена ЦИАД може да организира износа на определени „контролирани технологии“. Това, Разбира се, е било задача на Ема. За мъж като Джин изкушението е било неустоимо. Веднага е съзрял перспективите, откриващи се пред него. Възможност да се покатери нагоре по стълбицата на властта. Да се превърне в родолюбец от ранга на Абдул Кадир Хан, пакистанския инженер, подарил на страната си Бомбата. В национален герой дори. Всичко това, в комбинация с ухажването на една жена от висока класа. Джин направо се е вкопчил с две ръце в предложението.