Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Затворете всички прозорци.

Джонатан седна зад волана и вдигна прозореца. Полицаят посочи към драскотините от куршумите на убиеца.

— Какво се е случило? Стрелял ли е някой по вас?

— Камъни — отвърна Джонатан. — Някакви хулигани от Цюрих.

Към тях се приближи старши полицаят с пропуска му в ръка.

— Откъде взехте тази карта? — попита той.

— Какво имате предвид? — Джонатан се опита да запази спокойствие.

— От полицейското управление в Чур ли я получихте?

— Получих я по пощата. Проблем ли има?

— Електронният чип е повреден.

— Дори не предполагах, че има чип — отвърна той с нотка на разкаяние. — Обадете се на работодателя ми…

— Не ме разбрахте — продължи полицаят. — Исках да ви се извиня за повредата. Всичко останало съвпада. Очакват колата. Ще докладвам за проблема с пропуска ви и ще се погрижа да ви издадат нов.

— Ще ми издадете нов? — Джонатан се хилеше като идиот. Не можеше да се сдържи. — Благодаря ви. Много сте любезен.

— От време на време стават технически засечки. Има само едно несъответствие.

— Така ли?

— Не се казвате Ева, нали?

Джонатан потвърди и полицаят му връчи обратно пропуска.

— Идете на главния контролно-пропускателен пункт на Давосщрасе на входа за града. Там ще ви направят нова снимка и ще ви издадат друг пропуск. Постарайте се да го носите непрекъснато. Разбрахте ли? — Той удари леко по вратата, изправи се и тръгна към следващата кола.

На главния контролно-пропускателен пункт Джонатан получи нов пропуск, програма с мероприятията за деня, карта на града и билети за двата въжени лифта, Якобсхорн и Парсен. Един от полицаите го придружи до мерцедеса и го упъти към хотел „Белведере“, който дори се виждаше на отсрещния хълм, триста метра по-надолу по пътя.

Джонатан се движеше с по-малко от десет километра в час. Тротоарите гъмжаха от пешеходци. На всеки ъгъл пазеха войници и проверяваха документите на случайни минувачи. Патрули с немски овчарки на къс повод обикаляха улиците. Пътят криволичеше из града, покрай бижутерийни бутици, старомодни хотелчета и кафенета. Стръмна алея за автомобили водеше към портала на хотел „Белведере“. От двете страни на бариерата отпред се издигаше временна триметрова ограда, опасана с навита на спирала бодлива тел в горната си част. Забеляза, че оградата продължаваше нагоре по хълма и обграждаше хотела и района около него.

Добре дошли в червената зона.

Джонатан натисна спирачката.

Към него се приближи въоръжен патрул и прокара пропуска му за достъп през портативен скенер. Бариерата се вдигна. Продължи нагоре по наклона и спря пред портала. От двете страни пазеха по двама войници с автомати през гърдите. Джонатан погледна в огледалото за обратно виждане. Бариерата зад него се спускаше надолу и секунди след това изщрака безвъзвратно като врата на банков трезор.

Облегна се назад и се замисли какво да прави оттук нататък. В хотела ли трябваше да се срещнат? Той ли трябваше да звънне на Джин или просто да чака? Беше дванайсет на обяд. Точен като швейцарски банкер, той погледна напред към покритите с килим три широки стъпала, водещи към огромна въртяща се врата.

Пазачите на площадката се наведоха да го огледат. Единият се запъти към него. Джонатан преглътна, усещаше как потта избива по челото му. Отново стегна възела на вратовръзката си, взря се в ноктите си, после към портала. Пазачът се бе върнал на мястото си и строго оглеждаше района, сякаш единствено погледът му, а не триметровата ограда с бодлива тел, щеше да пропъди всички неканени гости.

В следващия момент настана невъобразим хаос. От въртящата се врата се изсипа цял батальон смугли мъже. Трудно можеше да се каже колко точно. Джонатан стигна до седем и спря да брои. Тогава видя Джин. Висок, внушителен, със стегната фигура и едва набола брада. Човек, който стоеше на по-високо ниво от останалите, който мигом изпъкваше сред заобикалящите го. На лицето му бе изписано същото изражение на гневно негодувание, което Джонатан вече бе виждал на снимките. Парвез Джин.

Изведнъж се разнесе писък. Джонатан за момент си помисли, че се е включила някаква аларма. Но това не беше писък от страх. Наоколо не се мотаеха наемни убийци или терористи. Точно обратното. Радостен писък. Парвез Джин стоеше пред стъпалата на хотела, долепил длани до бузите си. Вместо гняв, на лицето му се четеше блажено обожание.

— Колата ми — възкликна той на английски. — Моята С550. Същинско произведение на изкуството.