Мери Кларк - Деца из града

Грант искрено се интересуваше от своите студенти. Откакто бе постъпила в Клинтън, Лори посещаваше повечето от часовете му. Той знаеше за миналото й и беше любопитен да разбере дали имаше някакви видими последици от отвличането. Единственият път, когато усети нещо, беше в часа по писателско майсторство. Лори се оказа неспособна да напише собствените си спомени. От друга страна, нейните анализи на книги, автори и пиеси бяха проницателни и със смели съждения.

Преди три дни, в часа по литература тя бе извикана да се яви незабавно при декана. Часът точно свършваше и предусещайки неприятности, той я придружи до кабинета. Докато бързаха натам, тя му каза, че родителите й са тръгнали за колежа да докарат колата й. Била забравила да мине на преглед и затова взела седана на майка си. Може би са се забавили, рече тя, като се опитваше да запази спокойствие. Мама винаги твърди, че аз прекалено много се тревожа за тях. Но в последно време тя не е добре, а и татко е почти на седемдесет и две.

Деканът с прискърбие им съобщи, че на шосе 78 е станала голяма катастрофа.

Алън Грант закара Лори до болницата. Сестра й Сара беше вече там. Сред ореола от тъмночервена коса се открояваше лицето й с големите сиви очи, изпълнени със скръб. Грант бе срещал Сара на няколко събирания в колежа и беше впечатлен от покровителственото отношение на младата помощник-прокурорка спрямо Лори.

В момента, в който Лори зърна лицето на сестра си, тя разбра, че родителите й са мъртви. Простена: „Аз съм виновна“, и продължи да го повтаря, без да се вслушва в хълцащите уверения на Сара, че няма за какво да вини себе си.

Потресен, Грант наблюдаваше как клисарят изнася Лори от църквата. Сара вървеше до него. Органистът започна да свири заключителния химн. Свещениците, водени от монсеньора, бавно тръгнаха по пътеката между редовете. На реда пред себе си Грант забеляза мъж, който си проправяше път да излезе.

— Моля, извинете. Аз съм лекар — казваше той с тих, но авторитетен глас.

Някакъв инстинкт подтикна Грант да последва мъжа в малката стаичка отзад, където бяха занесли Лори. Тя лежеше на два стола, събрани един до друг. Сара с бяло като тебешир лице се беше навела над нея.

— Оставете на мен… — Докторът докосна Сара по ръката.

Лори трепна и изстена.

Докторът повдигна клепачите и измери пулса й.

— Идва в съзнание, но трябва да я отведете вкъщи. Не е в състояние да отиде до гробищата.

— Знам.

Алън виждаше как Сара отчаяно се опитва да се владее.

— Сара — рече той. Тя се обърна, очевидно за пръв път забелязала неговото присъствие. — Сара, нека аз придружа Лори. Всичко ще бъде наред.

— Наистина ли ще го направите? — За момент изразът на напрегнатост и болка беше заменен от искрена благодарност. — Някои от съседите са у нас и приготвят обяда, но Лори има доверие тъкмо на вас. Ще съм спокойна.

„Бях някога изгубен, но намерен съм отново…“

Една ръка замахваше към нея. Държеше нож и той проблясваше във въздуха. От ножа капеше кръв. Ризата и гащеризонът й бяха напоени с кръв. Тя усещаше лепкавата топлина върху лицето си. Нещо шаваше в краката й. Ножът беше близо…

Лори отвори очи. Лежеше на леглото, в собствената си стая. Беше тъмно. Какво се бе случило? Спомни си. Църквата. Ковчезите. Песента.

— Сара — изкрещя тя. — Сара! Къде си?

Бяха отседнали в хотел „Уиндам“ на Западна петдесет и осма улица в Манхатън. „Първокласен е — беше й казал той. — Много хора от шоубизнеса идват тук. Чудесно място за запознанства с влиятелни личности.“

Беше мълчал през целия път от погребението до Ню Йорк. Обядваха с преподобния Рътланд Гарисън, пастор на „Църквата на въздушния път“ и изпълнителен продуцент на телевизионно предаване, Гарисън беше пред пенсиониране и си търсеше заместник. Всяка седмица той канеше по един проповедник да му помага в предаването.

Тя го гледаше как отхвърля три различни костюма, докато накрая се спря на един в тъмносиньо, на бяла риза и синьо-сива вратовръзка.

— Искат проповедник, ще имат проповедник. Как изглеждам?

— Чудесно — увери го тя. Той знаеше, че е така. Косата му беше посивяла, макар че бе едва на четиридесет и пет. Той следеше внимателно теглото си, беше се научил да стои изправен, така че винаги се открояваше сред хората, дори когато те бяха по-високи от него. След дълги репетиции се бе научил и да придава блясък и фанатичност на погледа си по време на проповед, докато това стана нещо обичайно.