Мери Кларк - Деца из града

След това отидоха в дневната и Сара пусна телевизора. Лори се отдръпна, треперейки, когато Мери и Джон я поканиха да седне между тях.

— Уплашена е — каза Сара. — Дръжте се така, като че ли не е тук.

Очите на майка й се наляха със сълзи, но тя успя да си даде вид, че е погълната от програмата. Лори седна с кръстосани крака на пода, като си избра такова място, откъдето да може да вижда всичко, но тя самата да не се вижда.

В девет часа, когато Мери й предложи да вземе гореща баня и после да си легне, Лори изпадна в паника. Тя притисна колене към гърдите си и скри лице в шепи. Сара и баща й си размениха погледи.

— Горкото ми дете — промълви той. — Не е нужно да си лягаш точно сега. — Сара прочете в очите му същото упорство да не приема нещата, както и у майка си. — Всичко е все още прекалено странно за теб, нали?

Мери се опитваше да скрие факта, че ридае.

— Тя се страхува от нас — изрече тихо.

Не, помисли си Сара. Страхува се да си легне. Защо?

Оставиха телевизора да работи. В десет и петнадесет Лори се отпусна на пода и заспа. Сара беше тази, която я занесе горе, преоблече я, сложи я в кревата и подпъхна одеялцето между ръцете и под брадичката й. Джон и Мери влязоха тихо в стаята и приседнаха от двете страни на малкото бяло легло, наслаждавайки се на чудото, което им бе дарено. Те не забелязаха кога Сара бе излязла.

Лори спа до късно. На сутринта Сара надникна в стаята й и с умиление спря очи на благословената гледка — дългата коса, разпиляна по възглавницата, малкото телце и сгушеното в одеялото личице. Тя повтори обещанието, което бе дала на Господ — „Аз винаги ще се грижа за нея“.

Майка й и баща й вече бяха станали. И двамата имаха уморен вид, но иначе сияеха от радост.

— Цяла нощ ходихме да проверяваме дали тя наистина си е тук — каза Мери. — Сара, точно си говорехме, че едва ли щяхме да издържим през тези две години, ако не беше ти.

Сара помогна на майка си да приготви любимата закуска на Лори — бекон и палачинки, няколко минути по-късно Лори влезе в кухнята, все още с нощницата — преди тя й стигаше до глезените, а сега се спускаше едва до прасците, — загърната в бебешкото си одеялце, което се влачеше след нея.

Тя се покатери в скута на Мери.

— Мамо — рече с обиден глас, — вчера исках да си поиграя в басейна, а Бет през цялото време говореше по телефона.

12 септември 1991

Риджууд, Ню Джърси

По време на опелото Сара непрекъснато гледаше към Лори. Двата ковчега пред олтара направо я бяха хипнотизирали. Тя се взираше в тях, вече без да плаче, и очевидно не забелязваше нито музиката, нито молитвите, нито хвалебствията. Сара бе принудена да хване Лори за ръката, за да й напомни, че трябва да стане на крака или да коленичи.

В края на службата, когато монсеньор Фишър благославяше покойниците, Лори прошепна:

— Мамо, татко, съжалявам. Никога повече няма да излизам сама навън.

— Лори — промълви Сара.

Лори погледна към нея с невиждащи очи, после се обърна и с недоумяващо изражение на лицето огледа препълнената църква.

— Толкова много хора. — Гласът й беше плах и неуверен.

Последният химн се наричаше „Божествената благодат“.

Мъж и жена, застанали в дъното на църквата, започнаха да пеят заедно с останалите събратя от паството, в началото тихо, но гласът на мъжа беше просто създаден да води всички останали. Както винаги той се увлече, чистият му баритон се извиси, полетя над другите, заглушавайки слабия гласец на солиста на хора. Опечалените се обърнаха назад с изумление и възхита.

„Бях някога изгубен, но намерен съм отново…“

През болката и мъката Лори почувства вледеняващ ужас. Гласът. Отекваше в главата й, в цялото й същество.

— Изгубена съм — проплака тя тихо. — Изгубена съм.

Започнаха да изнасят ковчезите.

Количката, на която бе положен ковчегът с тялото на майка й, скърцаше.

Тя чу отмерените стъпки на свещениците.

После тракането на пишещата машина.

„… бях сляп, но сега прогледнах.“

— Не! Не! — извика Лори, докато я обгръщаше спасителният мрак.

Почти всички състуденти на Лори от колежа в Клинтън бяха дошли на опелото заедно със светилата на факултета. Алън Грант, професорът по английски, също беше тук и изумен видя как Лори загуби съзнание.

Грант беше един от най-популярните преподаватели в Клинтън. Наскоро прехвърлил четиридесетте, той имаше гъста и непокорна кестенява коса, благородно посребрена на слепоочията. Големите му тъмнокафяви очи, излъчващи интелигентност и чувство за хумор, бяха най-привлекателното в доста издълженото му лице. Стройното тяло и небрежното облекло допринасяха за вродения му чар, който много колежанки смятаха за неустоим.