Мери Кларк - Деца из града

Жената изглеждаше ядосана. Мъжът рече:

— Из града, момиченце. Из града.

Сара бързаше по тротоара, като внимателно носеше парче от празничната торта, сложено в хартиена чинийка. Лори обичаше шоколадов пълнеж и Сара искаше да се извини за това, че не си е играла с нея, докато мама имаше гости. Тя беше слабичко дванадесетгодишно момиченце с дълги крака, големи сиви очи, морковеночервена коса, която се накъдряше от влагата, млечнобяла кожа и съзвездие от лунички, разпръснато около носа й. Не приличаше на никой от родителите си — майка й беше дребна, руса и синеока; баща й беше с посивяла коса, която някога е била тъмнокестенява.

Сара се тревожеше от мисълта, че Джон и Мери Кениън бяха доста по-възрастни от родителите на другите деца. Тя все се страхуваше, че те могат да умрат, преди да е пораснала. Веднъж майка й бе обяснила:

— От петнадесет години бяхме женени и вече нямах надежда, че ще мога някога да имам деца, но когато бях на тридесет и седем, разбрах, че си на път. Истински дар Божи. После, когато след осем години се роди Лори — о, Сара, това беше наистина чудо!

Когато беше във втори клас, Сара бе попитала сестра Катерина кое е по-хубаво — Божият дар или чудото?

— Чудото е най-прекрасният Божи дар, който човек може да получи — й бе отвърнала сестра Катерина. Същия следобед, когато ненадейно Сара избухна в плач по време на час, тя излъга и рече, че я боли коремът.

Макар да знаеше, че Лори е любимката на родителите й, Сара продължаваше да ги обича с цялото си сърце. Когато беше на десет години, тя се спазари с Господ. Ако той не позволи татко и мама да умрат, преди да е пораснала, тя щеше да почиства кухнята всяка вечер, да помага в грижите за Лори и никога повече нямаше да дъвче дъвка. Тя спазваше своята част от сделката и засега Господ се вслушваше в молбата й.

Несъзнателно тя се усмихна, после зави на ъгъла на Туин Оукс и изведнъж зяпна. Две полицейски коли бяха спрели на алеята, а фаровете им светеха. На пътя се бяха скупчили много от съседите. Дори новодомците от двете къщи малко по-надолу, с които почти не се познаваха, бяха тук. Всички изглеждаха уплашени и тъжни и държаха здраво децата си за ръка.

Сара започна да тича. Може би мама и татко бяха болни. Ричи Джонсън, неин съученик в Маунт Кармел, стоеше на моравата. Сара го попита защо се бяха събрали всички тези хора.

Ричи имаше вид, като че ли я съжалява. Лори е изчезнала, каза й той. Старата мисис Уелън видяла как някакъв мъж я вкарва в една кола, но не си дала сметка, че всъщност я отвличат…

1974-7976

Витлеем, Пенсилвания

Те нямаше да я заведат вкъщи.

Пътуваха дълго време и накрая стигнаха до една запусната къща далече някъде в гората. Биеха я, ако заплачеше. Мъжът често я вземаше на ръце, прегръщаше я и я понасяше нагоре към втория етаж. Тя се опитваше да се съпротивлява, но той й се смееше. Наричаха я Лий . Техните имена бяха Бик и Оупъл. Скоро тя изнамери начини мислено да е далеч от тях. Понякога съзнанието й блуждаеше някъде над нея и просто наблюдаваше какво се случва на малкото момиченце с дългата руса коса. Понякога то съчувстваше на това малко момиченце. Друг път се забавляваше за негова сметка. Понякога, когато я оставяха да спи сама, тя сънуваше други хора — мама, татко и Сара. Но тогава отново започваше да плаче и те я биеха, ето защо тя се опита да забрави за мама, татко и Сара. Това в добре , й казваше един вътрешен глас. Забрави всичко за тях.

В началото полицията идваше у тях всеки ден, а снимката на Лори излизаше на първите страници на вестниците в Ню Джърси и Ню Йорк. Сара гледаше през сълзи как в предаването „Добро утро, Америка“ майка й и баща й умоляват този, който е взел Лори, да я върне обратно.

Десетки хора звъняха и твърдяха, че са видели Лори, но нито едно от сведенията не помогна. Полицията се надяваше, че похитителите ще поискат откуп, но това не стана.

Лятото бавно отминаваше. Сара виждаше как лицето на майка й ставаше все по-измъчено и мрачно, а баща й все по-често посягаше към таблетките нитроглицерин в джоба си. Всеки ден те отиваха на утринната литургия и се молеха Лори да се върне вкъщи. Често посред нощ Сара се събуждаше от хлипането на майка си и от безнадеждните опити на баща си да я успокои.

— Беше чудо, че Лори се роди. Да се надяваме, че пак по чудо тя ще се върне при нас — чуваше го Сара да казва.

Отново тръгнаха на училище. Сара винаги е била добра ученичка. Сега тя залягаше над учебниците, откривайки, че би могла да заглуши собствената си неутешима мъка, като учи усилено. По природа атлетка, тя започна да взема уроци по голф и тенис. Но каквото и да правеше, малката й сестричка й липсваше болезнено и неутешимо. Тя се чудеше дали Господ не я наказва за времето, когато се засягаше от по-голямото внимание, което получаваше Лори. Мразеше се, задето бе отишла на рождения ден тогава, и отпъждаше мисълта, че на Лори й беше строго забранено да излиза на пътя сама. Тя си обеща, че ако Бог върне Лори обратно, винаги, ама винаги ще се грижи за нея.