Мери Кларк - Деца из града

Лятото свърши. Вятърът започна да свири през пролуките в стените. На Лори й беше постоянно студено. Един ден Оупъл се върна с няколко блузи с дълъг ръкав, гащеризон и зимно яке. То не беше толкова хубаво като онова, което Лори носеше преди. Когато отново стана топло, й дадоха други дрехи, шорти, блузки и сандали. Мина и следващата зима. Лори гледаше как листата на голямото старо дърво пред къщата започват да напъпват и да се разлистват и много скоро всичките му клони бяха потънали в зеленина.

Бик държеше стара пишеща машина в спалнята. Докато чистеше кухнята или гледаше телевизия, Лори я чуваше как трака. Беше хубав звук. Той означаваше, че Бик няма да я закача.

След известно време Бик излизаше от спалнята с куп листове в ръка и започваше да чете на Лори и Оупъл. Той винаги викаше и винаги завършваше с едни и същи думи: „Алилуя. Амин!“. Когато свършеше, двамата с Оупъл започваха да пеят. Това те наричаха упражняване. Песни за Господ и за завръщане у дома.

Дом. Дума, за която вътрешните гласове й казваха да не мисли никога повече.

Лори нито веднъж не видя някой друг. Само Бик и Оупъл. Когато излизаха, те я заключваха в мазето. А това се случваше често. Там долу беше страшно. Прозорецът се намираше почти до тавана и беше закован с дъски. Мазето изпълваха сенки, които понякога като че ли се движеха. Всеки път Лори се опитваше да заспи веднага, като се свиваше на матрака, който те бяха поставили на пода.

Бик и Оупъл почти винаги бяха сами. Ако някой дойдеше в къщата, Лори биваше затваряна в мазето, а крачето й връзваха за тръбите, за да не може да се качи горе и да чука на вратата. „И не смей да викаш — предупреждаваше я Бик. — Само ще си навлечеш големи неприятности, а така или иначе не можем да те чуем.“

След всяко излизане те обикновено донасяха вкъщи пари. Понякога не кой знае колко. Понякога много. Предимно монети от двадесет и пет цента и банкноти от долар.

Те й позволяваха да излиза в задния двор заедно с тях. Показваха й как да плеви зеленчуковата градина и как да събира яйца от полозите. Казаха й, че може да се грижи за едно току-що излюпено пиленце. Тя си играеше с него винаги, щом беше навън. Понякога, когато излизаха и я оставяха в мазето, те й позволяваха да го държи при себе си.

До онзи ужасен ден, в който Бик го уби.

Рано една сутрин те започнаха да си събират багажа — само дрехите, телевизора и пишещата машина. Бик и Оупъл се смееха и пееха „А-ле-лу-я“. После Бик изкрещя:

— Охайо, пази се, ние идваме!

Пътуваха два часа. После от задната седалка, където бе притисната между очуканите стари куфари, Лори чу Оупъл да казва:

— Хайде да влезем в някоя закусвалня и да хапнем нещо свястно. Никой няма да й обърне внимание. За какво им е потрябвало?

— Права си — отговори Бик. Той погледна през рамо към Лори. — Оупъл ще ти поръча сандвич и мляко. Няма да говориш с никого, разбра ли?

Влязоха в някакво заведение с дълъг тезгях, много маси и столове край тях. Лори беше толкова гладна, че почти можеше да усети по миризмата вкуса на бекона, който се пържеше. Но имаше и нещо друго. Тя си спомни, че е била на такова място и преди, с други хора. Ридание, което не можа да потисне, се надигна в гърлото й. Бик я бутна да върви след Оупъл, а тя започна да плаче. Толкова силно, че дъх не можеше да си поеме. Успя да види, че жената на касата се загледа в нея, Бик я сграбчи и я заблъска навън към паркинга. Оупъл ги следваше.

Бик я набута на задната седалка и двамата с Оупъл бързо седнаха отпред. Когато Оупъл натисна бясно газта, той се пресегна към нея. Тя се опита да наведе глава, но косматата ръка я удари през лицето. Странно, но след първия удар вече не чувстваше никаква болка. Просто й стана жал за малкото момиченце, което плачеше толкова много.

Юни 1976

Риджууд, Ню Джърси

Сара гледаше заедно с майка си и баща си телевизионното предаване за изчезнали деца. Последното съобщение беше за Лори. Нейни снимки, правени, преди да изчезне; компютърен образ, показващ как евентуално би изглеждала днес, две години след като бе отвлечена.

Когато предаването свърши, Мери Кениън се втурна навън от стаята, като плачеше:

— Искам си детето! Искам си детето!

Сълзи се затъркаляха по лицето на Сара, докато слушаше отчаяните опити на баща си да успокои майка й.

— Може би това предаване ще помогне чудото да стане — утешаваше я той. Но като че ли сам не си вярваше.

Когато час по-късно телефонът иззвъня, вдигна Сара. Бил Конърс, шефът на полицията в Риджууд, винаги се беше държал със Сара като с голям човек.