Мери Кларк - Деца из града

— Обещавам — изхълца тя. — Обещавам.

Оупъл й подаде плик с бисквити и една кола. Тя гледаше как те си тръгват. Знаеше, че ако не стои точно там, те ще се върнат и ще я накажат. Беше толкова тъмно. Можеше да чуе как някакви животни се движат из близката гора.

Лори се сви пред вратата на сградата и обгърна тялото си с ръце. Цял ден й беше топло, а сега беше студено и толкова страшно. Може би безглавото пиле тичаше някъде наоколо. Тя започна да трепери.

„Виж страхливата котка.“ Тя не се присъедини към подигравателния глас, който се смееше на малката фигурка, сгушена пред входа на училището.

Шефът на полицията Конърс се обади отново на сутринта. Следата изглеждала наистина обещаваща — съобщи той. Дете с описанието на Лори било намерено, когато са отваряли едно селско училище близо до Питсбърг. В момента проверявали отпечатъците му.

След час той позвъни отново. Отпечатъците абсолютно съвпадали. Лори се връщаше вкъщи.

Джон и Мери Кениън взеха полета до Питсбърг. Лори беше настанена в болница, за да бъде прегледана. На следващия ден в обедното издание на телевизионните новини Сара видя как нейните родители излизат от болницата заедно с Лори помежду им. Сара се приведе напред и сграбчи телевизора. Лори беше станала по-висока. Предишната буйна руса коса сега висеше проскубана. Тя беше много слаба. Но имаше и нещо друго. Лори винаги е била лъчезарна. Сега, макар главата й да беше наведена, очите й шареха наоколо, като че ли търсеха нещо, което я беше страх да открие.

Репортерите ги отрупваха с въпроси. Гласът на Джон Кениън прозвуча напрегнато и уморено, когато заяви:

— Докторите ни съобщиха, че Лори е в добро здраве, въпреки че е доста слаба. Тя, разбира се, е объркана и уплашена.

— Каза ли нещо за похитителите си?

— Не е казвала каквото и да било. Моля ви, много сме ви благодарни за интереса и загрижеността, но ще бъде твърде любезно от ваша страна да ни оставите спокойно да изживеем този момент. — Гласът на баща й звучеше почти умолително.

— Има ли някакви следи от насилие?

Сара видя потресението, което се изписа на лицето на майка и.

— Категорично не — отвърна тя. В гласа й се четеше ужас. — Ние вярваме, че Лори е била взета от хора, които са искали дете. Надяваме се само да не подложат и друго семейство на този кошмар.

Сара изпитваше нужда да се освободи от неудържимата енергия, която я бе завладяла. Тя застла леглото на Лори с чаршафите с Пепеляшка, които сестра й толкова обичаше. Нареди любимите й играчки из стаята — бебетата близначки в техните колички, куклената къща, мечето, книжките за заека Питър. После сгъна детското й одеялце и го сложи върху възглавницата.

Сара се качи на колелото си и отиде до магазина да купи сирене, тесто и кайма. Лори обичаше лазаня. Докато я приготвяше, телефонът непрестанно звънеше. Сара успя да убеди всички да отложат посещенията си поне с няколко дни.

Трябваше да се приберат вкъщи към шест. Преди да стане пет и половина, лазанята беше вече във фурната, салатата — готова в хладилника, масата отново сложена за четирима. Сара се огледа в огледалото. Щеше ли Лори да я познае? За изминалите две години тя бе пораснала с около седем сантиметра и сега беше висока един и четиридесет и два. Косата й беше къса. А преди й стигаше до раменете. Сега тя беше на четиринадесет години и гърдите й вече бяха започнали да се оформят. Носеше контактни лещи вместо очила.

Сара си спомни, че през онази последна вечер, преди да отвлекат Лори, беше облечена с блуза с дълъг ръкав и дънки. Блузката още стоеше в гардероба й. Тя си я сложи и обу дънки.

Когато колата пристигна, на алеята имаше телевизионни екипи с камери. В двора чакаше тълпа от съседи и приятели. Всички дружно заприветстваха Джон и Мери Кениън, когато те се появиха и помогнаха на Лори да излезе навън.

Сара изтича до малката си сестричка и коленичи пред нея.

— Лори — рече тя нежно. Протегна ръце и видя как Лори вдигна своите, за да закрие лицето си. Бои се да не я ударя, помисли си Сара.

Именно тя вдигна Лори и я внесе в къщата, докато родителите й още веднъж дадоха изявление пред журналистите.

Лори не показа с нищо, че е познала къщата. Тя дори не говореше. Изяде обеда си мълчаливо, с поглед, втренчен в чинията. Когато се нахрани, тя стана, занесе чинията си в мивката и започна да разтребва масата.

Мери също стана.

— Скъпа, не е нужно…

— Остави я на мира, мамо — прошепна Сара. Тя помогна на Лори да оправят масата, като й разправяше какво голямо момиче е станала и как преди, винаги е помагала на по-голямата си сестра в прибирането чиниите. Помнеше ли?