Нелсън Демил - На север

Господин Конуей взе плика, но отвърна:

— Струва ми се, че ще искат да се върнете във Вашингтон.

— Не ми пука какво искат. Аз искам две седмици в рая. Ще им предам сведенията в Банкок.

— Добре. — Той прибра плика в джоба си. — Нещо друго?

— Не.

— Тогава ви желая успех и се пазете.

Не отговорих.

— Знаете ли… повярвайте ми, като оставим задачата ви настрани, това пътуване ще ви е полезно.

— И първите ми две пътувания до там щяха да са страхотни, ако не беше войната.

Господин Конуей не се усмихна.

— Надявам се, че съм ви инструктирал добре. Този въпрос винаги ме безпокои.

— Отлично се справихте, господин Конуей. Довечера можете да спите спокойно.

— Благодаря.

Той протегна ръка, но аз го спрях.

— Чакайте, за малко да забравя. — Отворих сака си и му подадох книгата на Даниел Стийл.

Конуей я разгледа любопитно, като че ли можеше да има някакъв особен смисъл.

— Не искам да я намират вкъщи, ако не се върна — казах аз. — Разбирате ли? Дайте я на някого. Няма нужда да я четете.

Той ме погледна с известна загриженост, после отново протегна ръка и аз я стиснах. Тръгна си, без да ми благодари за книгата.

Отворих оставената на масата пластмасова чанта и прибрах парите, билетите, хотелските резервации, писмото и визата в джоба на гърдите си. Противомаларичните хапчета, антибиотика и пътеводителя прехвърлих в сака си.

На дъното на чантата напипах нещо, увито в мека хартия. Развих го и видях, че е тъпа сувенирна играчка. Макет на Стената, черна на фона на падащия сняг.

Боингът на „Ейжиана Еърлайнс“ се спускаше към сеулското международно летище „Кимпо“. След петнайсет часа във въздуха не бях сигурен колко е часът по местното време, нито даже кой ден сме. Слънцето пламтеше на около петдесет и пет градуса над хоризонта, така че беше или предобед, или привечер, в зависимост от това къде са изтокът и западът. Когато обикаляш земното кълбо, тези неща всъщност нямат значение, освен ако не си пилотът.

Забелязах, че земята под нас е покрита със сняг. Заслушах се в звуците на хидравликата, докато самолетът кацаше.

Мястото до мен бе свободно и се надявах да имам същия късмет по време на последната част от пътуването.

Но пък ако в Сеул получех нареждане да се върна, можеше и да няма последна част. Разбира се, тази вероятност почти се равняваше на нула, обаче винаги ти подхвърлят идеята като щастлив шанс. Същото се случи и по време на първите два пъти, когато пътувах за Виетнам. В заповедта ми пишеше „Югоизточна Азия“, вместо думичката, започваща с буквата „В“, като че ли можеше да пътувам за Банкок или Бали. Така де.

Беше време да прочета писмото, с което бе започнала цялата тая история. Измъкнах белия плик от джоба си, отворих го и извадих няколко сгънати листа. На първия имаше ксерокопие на оригиналния плик, адресиран до Тран Куан Ли, следван от съкращение, което сигурно обозначаваше чина му, и от поредица цифри и букви, кода на бойната му част в северновиетнамската армия.

Обратният адрес беше този на Тран Ван Вин, следван от чина му и кода на бойната му част. Нито един от адресите не бе географско място, разбира се, защото армиите се придвижват и пощата следва войниците.

Оставих плика настрани и погледнах самото писмо. Трите страници на превода бяха написани на машина и нямаше ксерокопие на оригиналното писмо на виетнамски, което пак ме накара да се запитам какво е пропуснато или променено.

Що се отнасяше до произхода на писмото, опитах се да си представя северновиетнамската военна поща през войната: сигурно беше била първобитна като пощенската система през деветнайсети век — писмата се предават от човек на човек и бавно пътуват от цивилните до войниците, от войниците до техните близки или от войници до войници, както в този случай, и много често подателят, получателят или и двамата загиват преди писмото да стигне местоназначението си.

Пътят на писмата до техните получатели сигурно бе отнемал месеци. Замислих се за тристате хиляди изчезнали северновиетнамски войници и за милионите загинали, мнозина от които изпарени от петстотинкилограмовите бомби, хвърляни от самолети Б-52 по линиите на настъпление.

Беше цяло чудо, че това писмо изобщо е напуснало обсадения град Куанг Три, че е стигнало до получателя си Тран Куан Ли в долината А Шау на близо хиляда километра от там и че накрая е попаднало в ръцете на американски войник. И също, че този американски войник, Виктор Орт, е останал жив, пазил е писмото цели трийсет години и после се е опитал да го прати в Ханой с помощта на Американските ветерани от Виетнам.