Нелсън Демил - На север

Мисля, че тази история ще те заинтригува, въпреки че не разбирам смисъла й.

Имаш ли вести от родителите и сестра ни? Аз от два месеца нямам новини от Там Ки. Братовчед ни Лием ми писа, че всяка седмица виждали камиони, пълни с ранени другари, и дълги колони войници, които се отправяли на юг, за да освободят родината от американските нашественици и техните сайгонски марионетки, Според Лием американските бомбардировачи засилили атаките си в района, затова, разбира се, се безпокоя за близките ни. Той твърди, че в Там Ки имало достатъчно храна, макар и не, много. Априлската реколта би трябвало да осигури ориза на селото.

Нямам вести от Май, но зная, че е заминала за Ханой, за да се грижи за болните и ранените. Надявам се, че там е в безопасност от американските бомби. Предпочитах да остане в Там Ки, но тя е истинска патриотка и отива там, където има нужда от нея.

Надявам се, че си добре, братко, и че писмото ми ще стигне до теб, а после и до семейството ни. Ако майка, татко и сестра ни го прочетат, пращам им топлите си поздрави. Вярвам, че след ден-два ще напусна Куанг Три и ще се скрия на сигурно място, където напълно да оздравея и да се върна, за да изпълня дълга си и да освободя нашата родина. Пиши ми и ми разкажи как е при теб и твоите другари.

(Подпис)

Сгънах листовете и се замислих върху прочетеното. Написано до брата, който скоро щеше да загине, това писмо определено ми представяше войната от друг ъгъл. Въпреки скования превод и патриотичните шаблони, според мен можеше да го напише всеки американски войник — под редовете доловях самотност, носталгия, страх, загриженост за близките и разбира се, едва прикрита тревога за Май, която сигурно бе неговата приятелка. Приятелките, работещи във военни болници в големия град, определено бяха изложени на някои изкушения. Усмихнах се.

Осъзнах, че с Тран Ван Вин еднакво сме възприемали войната, при това на едно и също място по едно и също време. Ако се бяхме срещнали, дори може би щеше да ми хареса. Разбира се, ако се бяхме срещнали през 1968-а, щеше да се наложи да го убия.

Що се отнасяше до Ли, пътищата ни навярно също се бяха пресекли. След февруарските сражения при Куанг Три, през април натовариха моя батальон от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия на хеликоптери и ни прехвърлиха в обсадения Ке Сан, после през май — в долината А Шау. Ние бяхме въздушна подвижна част и това означаваше, че ни пращаха навсякъде, където се разхвърчат говна. Голям съм късметлия, а?

Добре де, стига приятни спомени. Препрочетох писмото и се съсредоточих върху подробностите и обстоятелствата на предполагаемото убийство. Първо, наистина приличаше на убийство, макар че това можеше да зависи от причината за спора между двамата. Второ, случаят наистина беше странен и интересен, както пишеше сержант Тран Ван Вин.

Започнах от началото на писмото — държавна сграда в Цитаделата. В много виетнамски градове имаше цитадели, най-често построени от французите. Те представляваха ограден и укрепен център, в който се намираха държавните учреждения, училища, болници, военни щабове, дори жилищни квартали. Познавах Цитаделата в Куанг Три, защото през юли 1968-а там се проведе церемонията по награждаването ми — на плаца, където виетнамското правителство връчваше медали на американски войници за различни сражения. Половината Цитадела бе в развалини и сега разбирах, че сигурно съм стоял близо до мястото, където половин година преди това е било извършено убийството. Получих виетнамския кръст за храброст и за мое нещастие виетнамският полковник, който го забоде на гърдите ми, беше обучен от французи и ме целуна по двете бузи. Трябваше да му кажа да ми цуне гъза, обаче той не бе виновен, че съм там.

Във всеки случай почти си представях местопрестъплението. Опитах се да си представя и двамата американски офицери — как влизат в полуразрушената сграда, докато наоколо се води сражение, и как раненият от американски артилерийски снаряд Тран Ван Вин лежи на пода, поставил изтръпналия си показалец на спусъка на своя АК-47.

Американските офицери определено не бяха редови пехотинци, иначе щяха да са заедно с войниците си. Те несъмнено бяха от задния ешелон, най-вероятно военни съветници, и доколкото си спомнях, щабът им се намираше някъде в Цитаделата. Поради някаква причина явно се бяха отделили от южновиетнамската бойна част, към която ги бяха придали, или пък южновиетнамците си бяха плюли на петите, както правеха понякога. Това бе само предположение, но най-логично обясняваше присъствието на двама американски офицери без войници в град, защитаван само от южновиетнамската армия.