Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Та какво точно искате да докажете с всичко това? — попита Брадли. — Казвате, че не е нужно да обръщаме внимание на околната среда, че можем да я оставим на самотек и индустрията да си замърсява на воля, и всичко ще е тип-топ?

За миг на Сара й се стори, че Кенър ще се ядоса, но това не стана.

— Ако сте против смъртното наказание, означава ли това, че подкрепяте престъпността? — попита той.

— Не — каза Тед.

— Можете да сте против смъртното наказание и въпреки това да подкрепяте наказанието за извършени престъпления.

— Да. Разбира се.

— Тогава аз мога да кажа, че глобалното затопляне не представлява заплаха и въпреки това да подкрепям контрола над замърсяването на околната среда, нали така?

— Само дето подобна загриженост не се долавя в думите ви.

Кенър въздъхна.

Сара слушаше разговора им и си мислеше, че Брадли всъщност не чува какво се опитва да му каже Кенър. Сякаш да докаже заключението й, Брадли продължи:

— Е? Не казвате ли точно това — че околната среда не се нуждае от нашата защита? Не казвате ли точно това?

— Не — каза Кенър и от тона му стана ясно, че за него разговорът е приключен.

Сара си помисли, че Тед наистина е глупак. И просто не разбира онова, за което сам говори надълго и нашироко. Беше си просто актьор със сценарий и губеше ориентация, щом разговорът се отклонеше от написаните реплики.

Обърна се и погледна към предната част на кабината. Питър и Дженифър си говореха, сбрали глави. В жестовете им ясно се долавяше определена интимност.

Олекна й, когато пилотът обяви, че захождат за кацане в Лос Анжелис.

Санжонг Тапа ги чакаше на летището. Изглеждаше притеснен. Двамата с Кенър веднага се качиха в една кола и отпрашиха. Сара се прибра в апартамента си. Брадли се качи в една лимузина, махна им намусено и потегли. Със сигурност вече говореше по мобилния си телефон. Питър Евънс закара Дженифър до колата й, която още беше в Калвър Сити. Взеха си смутено довиждане. Искаше му се да я целуне, но долови у нея някаква сдържаност и не го направи. Тя обеща да му се обади на другата сутрин.

Той подкара към къщи. Мислеше си за нея. За Сара не се сети изобщо.

Когато стигна до апартамента си, беше почти полунощ. Беше много уморен. Тъкмо си събличаше ризата, когато телефонът иззвъня. Беше Джанис, инструкторката по фитнес.

— Къде се губиш бе, сладур?

— Пътувах — каза той.

— Звънях ти всеки божи ден . Понякога и по два пъти. Понякога на всеки час.

— Какво има?

— Гаджето ми ме разкара.

— Моите съболезнования — каза Евънс. — Много ли беше…

— Мога ли да дойда при теб?

Той въздъхна.

— Виж, Джанис, направо съм скапан…

— Трябва да поговорим. Няма да оставам, обещавам ти, освен ако ти не поискаш. Само на една пресечка съм от вас. Пет минутки?

Той въздъхна пак, този път по-високо.

— Джанис, точно тази вечер не…

— Добре, добре, след пет минутки съм при теб.

И затвори.

Той въздъхна. Съблече ризата си и я метна на дивана. Джанис никога не чуваше какво й казва, в това беше проблемът. Реши, че когато се появи в апартамента му, просто ще й каже да си върви. Просто да си върви.

Или пък не.

При Джанис нещата бяха прости. А напоследък му беше писнало от сложни неща. Изхлузи обувките си на пода. От друга страна, не искаше Джанис да е тук утре сутринта, когато се обадеше Дженифър. Щеше ли Дженифър да се обади? Каза, че ще се обади. Знаеше ли му домашния телефон? Не беше сигурен. Май не.

Реши да вземе душ. Можеше и да не чуе Джанис, докато е под душа, така че отключи входната врата и тръгна към банята. Коридорът беше тъмен и той само за миг зърна някаква сянка, преди нещо да го удари по главата. Евънс изкрещя. Болката беше толкова силна, че той се задъха и падна на колене. Изпъшка. Удариха го пак, този път по ухото, и той се строполи на една страна.

Гледаше замаяно два крака. Два крака с мръсни чорапи. Влачеха го към хола. Пуснаха го безцеремонно на пода. Бяха трима и се движеха около него. Бяха с тъмни маски, като скиорски шапки. Единият коленичи върху ръцете му и го притисна по гръб на пода. Вторият седна на краката му и каза:

— Не говори. Не мърдай. — Дрезгав, заплашителен глас.

Евънс и без това не можеше да помръдне. Все още беше замаян.

Огледа се за третия. Чу нещо като плисък на вода. Зърна нещо като найлонова торбичка.

— Дръж го здраво. — Третият говореше шепнешком. Клекна до рамото на Евънс и вдигна ръкава на тениската му. Дишаше тихо зад маската си. Все така шепнешком попита: — Знаеш ли какво е това?