Клайв Къслър - Арктическо течение

Пленниците се бяха скупчили, сигурни, че спасителната лодка ги е оставила да умрат, но щом чуха бръмченето на мотора, се взряха в тъмнината с нова надежда. След секунди лодката се появи, като влачеше двата празни зодиака, и доскорошните пленници се развикаха радостно.

Стенсет докара зодиаците до тях и всички бързо се качиха. Мърдок — остана последен — се обърна към спасителната лодка и каза с пресекнал глас:

— Бог да ви благослови!

— Можете да благодарите на ей онзи премръзнал тексасец, когато спре да трепери. — Стенсет посочи Далгрен. — Междувременно предлагам да се махнем от този великан, преди да ни е засмукал под водата със себе си.

Мърдок кимна и се качи на първия зодиак, а Стенсет подкара по-далече от шлепа. След престоя във водата моторите на зодиаците не работеха и движението им зависеше единствено от спасителната лодка. Никой нямаше желание да се прости с потъващия шлеп, който беше донесъл само страдания на затворените в него пленници.

Трите лодки поеха на изток, а черният гигант, с почти напълно залети складове, тихо се плъзна под вълните.

— Тука е по-тъмно, отколкото на триста метра дълбочина!

Джордино малко преувеличаваше в оценката си за гледката от люка. Само преди секунди „Блъдхаунд“ бе излязъл на повърхността сред водовъртеж от пяна и мехурчета. Двамата е Пит се надяваха да открият светлините на „Нарвал“, но се озоваха сред студеното мрачно море, заобиколени от гъста мъгла.

— По-добре да пробваме още веднъж с радиото, докато още работи — каза Пит.

Акумулаторите на „Блъдхаунд“ наистина бяха почти изчерпани. Пит дръпна лоста, с който се затваряха помещенията за баласта, после спря вътрешната система за филтриране на въздуха, която и така едва-едва работеше.

Повикванията им оставаха без отговор. Слабият сигнал се приемаше единствено от „Оток“, където, по заповед на Зак, не му се обръщаше внимание.

— Все още нито дума — унило промълви Джордино. — Как мислиш, твоят приятел от ледоразбивача дали пък няма да ни помогне?

— Едва ли — отвърна Пит. — Той си пада по взривовете, без да го е грижа за последствията. Иска на всяка цена да се добере до рутения. Ако наистина е на ледоразбивача, ще подгони и нас.

— Обзалагам се, че Стенсет и Далгрен ще му създадат достатъчно грижи.

Това не донесе особено успокоение на Пит. Той беше докарал кораба тук и той беше изложил екипажа на опасност. Не знаеше какво е станало с другите, но подозираше най-лошото и обвиняваше себе си. Джордино видя угризението в погледа му и се опита да смени темата.

— Чудя се къде ли ще се озовем сега.

— Ако имаме късмет, морето ще ни изхвърли на някой от островите на Кралското географско дружество. Но ако теченията ни отнесат покрай тях… не знам.

— Ако знаех, че ни чака такова пътуване, щях да си взема хубава книга… и дългите гащи.

И двамата бяха само по пуловери, защото не мислеха, че ще им потрябва нещо по-топло. Но след като захранването на „Блъдхаунд“ беше изключено, бързо стана студено.

— Точно сега искам един топъл сандвич с печено говеждо и една текила — призна Пит.

— Ох, не ми говори за ядене — изстена Джордино и разтърка раменете си, за да се стопли. — Знаеш ли, понякога си мисля, че меката ми кожена облегалка в централния офис не е чак толкова лоша.

Пит го погледна и повдигна вежди.

— Да не би полевата работа вече да ти е омръзнала?

Джордино поклати глава.

— Не. Много добре си знам какъв съм — в момента, когато стъпя в кабинета, искам да се върна в морето. И ти си същият, не отричай.

Пит често беше мислил за това. Беше платил висока цена — и във физически, и в психически смисъл — за рискованите си забежки през годините. Даваше си ясна сметка обаче, че не може да живее по друг начин.

— Животът е търсене, а в търсенето винаги съм намирал живота. И да ти кажа, от морето няма откъсване.

— Да, влиза в кръвта ти.

Пит се облегна в седалката и затвори очи. Мислите за „Нарвал“ и екипажа се смениха с мислите за Лорън във Вашингтон. В съзнанието му най-често обаче се появяваше широкоплещестият човек със злобното лице. Клей Зак.

Гъстата сива мъгла най-после изсветля. Понеже нямаха какво друго да правят, освен да следят радиото, двамата се редуваха да подремнат, но студът не им позволяваше дори и това.

Изведнъж се чу и усети — някакво стържене и „Блъдхаунд“ спря.

— Сушата ли стигнахме? — измърмори Джордино и отвори подпухналите си очи.