Дийн Кунц - Ускорение

Прочете някои изказвания на артисти относно различни проекти. Те бяха пресилени и несвързани, натъпкани с немелодичния жаргон на модерното изкуство. В многословно интервю Валис заявяваше, че всеки велик творец е „ловец на човеци“, защото иска да „докосне, дори да плени душите“ на тези, които видят творбите му. Валис помагаше на любителите да проумеят смисъла на всяко от неговите произведения с помощта на три реда духовни напътствия. Всеки ред се състоеше от три думи. Били се съсредоточи над няколко от тях. Извади от портфейла си листа с напечатаните шест реда от трите документа на червената дискета, която бе намерил в ръката на Ралф Котъл. Разгъна го и го приглади.

Първият ред: Защото и аз съм ловец на човеци.

Петият ред: Последното ми убийство — в четвъртък, в полунощ.

Шестият ред: Твоето самоубийство — скоро след това.

Вторият, третият и четвъртият редове бяха смразяващо подобни на „духовните напътствия“, чрез които Валис помагаше на почитателите си да вникнат по-добре в творбите му.

Първата точка неизменно се отнасяше до стила на живото представление, на пърформанса . В този случай стилът беше Жестокост, насилие, смърт.

Втората точка се спираше на техниките , които творецът възнамерява да използва за създаване на произведението. Техниката, приложена върху Били беше Движение, ускорение, удар.

Третата точка описваше материалите, с които Валис смята да работи. В настоящето изпълнение материалите бяха Плът, кръв, кости.

Понякога серийните убийци с най-голям успех бяха скитници, които извървяват големи разстояния, преди да убият следващата си жертва.

За психопата убийството не беше игра. Той гледаше на него като на представление само отчасти. Основното беше изкуството .

От интернет страниците, посветени на изкуството на пърформанса, Били научи, че този творец на смъртта винаги избягва камерите и фотографите. Според Валис изкуството трябваше да е по-важно от създателя си. Тази философия му даваше възможност да се радва на слава и богатство, като в същото време запазваше известна анонимност.

На www.valisvalisvalis.com имаше официален портрет. Той не беше снимка, а реалистична скица, автопортрет. Може би портретът нарочно се различаваше донякъде от истинския образ на Валис, но Били го позна веднага. Това беше клиентът, който пи „Хайнекен“ в понеделник следобед и се забавлява с подробния разказ на Нед Пиърсол за това как Хенри Фридъл е умрял заради градинско джудже.

Интересен човек си ти, Били Барман.

Още в онзи момент психопатът е знаел фамилията на Били, макар да се преструваше, че не е така. Трябва да е знаел почти всичко за него. По причини, които само Валис би могъл да разбере, той се бе спрял на Били Уайлс, бе проучил живота му и го бе избрал за това представление .

Под портрета имаше линкове. Един от тях се казваше ЗДРАВЕЙ, БИЛИ. Макар че вече малко неща можеха да го учудят, той гледа линка в продължение на минута. Накрая премести мишката и натисна бутона. Портретът изчезна. На екрана се появи инструкция: ЛИЧНО НИВО — ВКАРАЙ КОДА.

Били отпи от кафето. Напечата УАЙЛС и натисна клавиша ENTER. Веднага получи отговор: ТИ СИ ДОСТОЕН. Тези три думи постояха пред очите му десет секунди и образът на екрана изчезна. Това беше всичко.

Отново се появи автопортретът на Валис. Под него вече нямаше линк ЗДРАВЕЙ, БИЛИ.

Огромният художествен макет не беше осветен. Колелата, маховиците, скоростните лостове, коляновите валове, щангите, тръбите и странните бобини се стопяваха в мрака. Изтормозена и обсадена, гигантската човешка фигура се бореше мълчаливо под черния си саван. Жълто-моравата палатка тънеше в сянка, но прозорците на голямата каравана приканваха с кехлибарената си светлина.

Били първо спря на банкета на магистралата, за да я огледа от разстояние.

Шестнайсетте творци и майстори, които строяха макета под ръководството на Валис, не живееха при него. За тях бяха наети стаи за шест месеца в хотела на Винярд Хилс. За разлика от тях, Валис беше отседнал тук от началото и щеше да остане до края. Подвижният дом беше включен към мрежите за електро и водоснабдяване.

Резервоарите с отходните води се изпомпваха два пъти в седмицата от частна компания. Собственикът й, Глен Гортнър, се гордееше с именития си клиент, макар да смяташе, че е по-добре с отпадните води да изхвърли и макета.

Когато пое по полегатия склон към поляната, Били още не беше решил дали да спре до караваната, или да мине покрай нея. Зави и се отправи към далечния край на подвижния дом.