Дийн Кунц - Ускорение

— Изборът е между хаоса и контрола — не спираше Били. — Когато имаме власт, можем да творим. Когато имаме власт и чисти намерения, създаваме изкуство. А изкуството е единственият отговор на хаоса и празнотата.

Валис помълча за малко и проговори:

— Само едно нещо те задържа в миналото. Мога да те освободя от него.

— С още едно убийство? — попита Били.

— Не. Тя може да си живее, а ти да намериш нов живот… когато узнаеш нещо.

— И какво е това, което ти знаеш, а аз — не?

— Барбара живее в света на Дикенс — поясни Валис.

Били чу шумно поемане на въздух — неговото собствено, — изразяващо изненада и потвърждение.

— Когато бях в дома ти, Били, прегледах бележките в тефтерчетата, където записваш думите, които тя изрича по време на комата.

— Така ли?

— Някои фрази и конструкции ми се сториха познати. Събраните съчинения на Дикенс в хола ти — те са нейни.

— Вярно е.

— Била е почитателка на Дикенс.

— Беше чела всичките му романи, по няколко пъти.

— Но ти — не.

— Само два-три от тях — потвърди Били. — Не харесвам Дикенс.

— Прекалено пълен с живот, предполагам — рече Валис. — Прекалено пълен с вяра и ентусиазъм.

— Може би.

— Тя познава историите му толкова добре, че ги преживява насън. Думите, които произнася по време на комата, се срещат последователно в определени глави.

— Мисис Джо — спомни си Били последното си посещение при Барбара. — Това съм го чел. Жената на Джо Гарджъри, злата сестра на Пип. Той я нарича мисис Джо.

— „Големите надежди“ — потвърди Валис. — Барбара изживява всички книги, но главно леките приключения, рядко ужасите от „Повест за два града“.

— Не се сетих…

— По-вероятно е да сънува „Коледна песен“, отколкото кървавите моменти от Френската революция — увери го Валис.

— Не се сетих, но ти си се сетил.

— Във всеки случай тя не изпитва нито страх, нито болка, защото познава всяко приключение и то й носи удоволствие и утеха.

Били прекоси хола, за да разгледа друга бронзова фигура, после я отмина.

— Тя няма нужда от нещата, които ти можеш да й дадеш, няма нужда от нищо повече. Тя живее в света на Дикенс и не изпитва страх.

Досещайки се какво би накарало артиста да се покаже, Били сложи револвера на старинна масичка в стил „Шинто“ вляво от вратата на спалнята. После се върна в средата на хола и седна в едно кресло.

Валис влезе. Изглеждаше по-привлекателен от автопортрета на уебстраницата му. Вдигна с усмивка револвера и го огледа.

До креслото, в което Били бе седнал, на малка масичка стоеше друга японска бронзова фигура от епохата Мейджи: дебело усмихнато куче водеше на верижка костенурка.

Валис се приближи с оръжието. Подобно на Айви Елджин той се движеше грациозно като танцьор, сякаш земното притегляне не беше в състояние да държи подметките на обувките му прилепени към пода.

Гъстата му, черна като въглен коса бе прошарена по слепоочията. Усмивката му бе заразителна. Сивите му очи бяха блестящи, ясни и гледаха открито. Имаше излъчването на кинозвезда. Самочувствието на крал. Спокойствието на монах.

Застана пред креслото и насочи револвера в лицето на Били.

— Това е оръжието.

— Да — потвърди Били.

— С което застреля баща си.

— Да.

— Какво почувства, когато го направи?

Втренчен в дулото, Били отвърна:

— Ужас.

— А когато застреля майка си, Били?

— Почувствах, че постъпвам правилно.

— Смяташе, че е правилно да я застреляш?

— По онова време, в онзи момент, да.

— А по-късно?

— Не бях сигурен.

— Грешното е правилно. Правилното е грешно. Всичко е въпрос на гледна точка, Били.

Били замълча.

За да достигнеш до това, което не си, трябва да минеш по пътя, по който не си. 7 7 Томас Стърнс Елиът, „Четири квартета“: Ийст Коукър; превод Владимир Левчев.

— Взирайки се в него над дулото на пистолета, Валис попита:

— Кого мразиш, Били?

— Не мразя никого.

— Добре, така е здравословно. Омразата и любовта изтощават разума, размътват мисълта.

— Много ми харесват бронзовите фигури — смени темата Били.

— Чудесни са, нали? Можеш да се любуваш на формата, структурата, на невероятното майсторство на твореца, дори да не даваш пукната пара за философията, която стои зад тях.

— Особено рибите — добави Били.

— Защо точно рибите?

— Заради илюзията за движение, за скорост. Дават усещане за свобода.

— Твоят живот се е точил бавно, Били. Може би си готов да се раздвижиш. Готов ли си за ускорение?