Дийн Кунц - Ускорение

Били долови лек шум зад гърба си и се извърна.

От страната на хола преградата към трапезарията бе покрита с красиви рогозки от тънки бамбукови пръчки. Тези панели сега се навиваха бавно и изчезваха, откривайки тайни витрини.

С внезапно стряскащо пневматично изщракване се спуснаха щори от неръждаема стомана и закриха всички прозорци. Били не си правеше илюзии, че щорите са само декоративни. Да минеш през тях и да излезеш през прозореца щеше да бъде трудно, ако не невъзможно. Сигурно бяха проектирани да служат за защита на караваната.

Докато вдигащите се панели продължаваха да откриват нови витрини, от говорителите отново се чу гласът на Валис:

— Можеш да разгледаш колекцията ми, малцина са имали тази възможност. Освен това ти ще си първият, който ще има възможност да си тръгне, след като я види. Приятно гледане.

Отвътре шкафовете зад вдигащите се панели бяха подплатени с черна коприна. Колекцията бе разпределена в прозрачни буркани с два размера. Дъното на всеки буркан влизаше в ниша на полицата. Капаците бяха захванати за дъното на горната полица с черна емайлирана скоба. Тези контейнери нямаше да мръднат, докато домът на колела беше в движение, нямаше да издрънчат дори веднъж.

Всеки буркан беше осветен отдолу с оптични влакна и съдържанието му блестеше на фона на черната коприна. Осветлението в хола бе приглушено, за да изпъкнат по-добре изложените предмети. Били все едно гледаше аквариум.

Всеки един от тези малки стъклени светове съдържаше не риба, а спомен от убийство. В консервиращия разтвор плуваха лица и ръце. Всяко лице имаше призрачен вид, всяко наподобяваше бледа, вечно плуваща богомолка. Чертите почти не се различаваха помежду си. Ръцете обаче се различаваха, говореха повече за жертвите, отколкото лицата им и не бяха така ужасяващи, както би очаквал. Бяха по-скоро безплътни и странни.

— Красиви са, нали? — обади се Валис с глас, подобен на ХАЛ 9000 от „2001: Космическа одисея“.

— Тъжни са — каза Били.

— Ех, че странна дума избра — възкликна Валис. — Те ме изпълват с наслада.

— А мен — с отчаяние.

— Отчаянието — поде Валис — е хубаво нещо. То може да бъде най-ниската точка на една житейска крива и началото на възхода към друг, по-добър живот.

Били не се извърна настрани от колекцията в израз на страх или отвращение. Предполагаше, че го наблюдават с камера, и че реакцията му е важна за Валис.

Освен това, колкото и отчайващо да бе внушението на тази колекция, тя притежаваше известна ужасяваща елегантност и обаяние. Колекционерът не бе проявил вулгарност и не бе включил полови органи или гърди.

Били подозираше, че Валис не убива за сексуално удоволствие, не изнасилва жертвите си — може би защото иначе щеше да признае, че има нещо общо с човечеството. А той, изглежда, се смяташе за друг вид създание.

Творецът не беше развалил колекцията си и с крещящото и изроденото. Нямаше очни ябълки, нито вътрешни органи. Лица и ръце, лица и ръце.

Загледан в осветените буркани, Били си представи мимове, облечени в черно, с бели напудрени лица и бели ръкавици. Макар и нездрав, мозъкът, който бе сътворил това тук, имаше естетически подход.

— Чувство за баланс — започна да описва впечатленията си Били, — хармонични линии, усет за формата. И което е може би най-важното, сдържаност, строга, но ненатрапчива.

Валис не каза нищо.

За своя най-голяма почуда, заставайки лице в лице със смъртта, без да позволи на страха да го контролира, Били най-сетне бе престанал да избягва живота, бе го приел.

— Прочетох сборника с разказите ти — обади се Валис.

— Коментирах качествата на работата ти не за да те накарам да коментираш моята.

Валис се изсмя учудено, през говорителите смехът звучеше топло.

— Честно казано, имаш възхитително перо.

Били не отговори.

— Разказите ти са плод на човек, който търси — продължи Валис. — Знаеш истината за живота, но се въртиш около този плод, въртиш се и не искаш да го приемеш, да го опиташ.

Били се извърна от колекцията и отиде до най-близките бронзови предмети от епохата Мейджи — чифт риби с кръгла форма, с прости, но изящни детайли. Бронзът бе внимателно обработен, за да имитира цвета и структурата на ръждиво желязо.

— Властта е част от истината за живота — отбеляза Били.

Зад заключената врата Валис чакаше.

— Както и празнотата — продължи Били. — Вакуума, пропастта.

Застана пред следващата бронзова фигура — един до друг стояха сърна и усмихнат учен с брада, облечен в тога със златна бродерия.