Дийн Кунц - Ускорение

— Ще се сетя, разбира се, само че не мога да се сетя защо, по дяволите, ме нападна. Не може да смяташ, че аз съм убил Джудит Кеселман, както каза. Знам, че не го вярваш. Защо тогава?

Били прибра флакона със сълзотворен газ и отвърна:

— Няма да ти обяснявам и е по-добре за теб да не знаеш. Повярвай ми, по-добре е.

— Погледни ме — захленчи Зилис. — Очите ми още смъдят. Седя в локва, за бога. Това е унизително. Ти ме удари с пистолета, разцепи ми кожата на главата. Нарани ме, Били.

— Можеше да е по-лошо — увери го Били. — Можеше да е къде-къде по-лошо.

Зилис възприе тези думи като заплаха и го заумолява:

— Добре, добре. Разбрах. Така да е.

— В зависимост от това колко затегнати са болтовете, ще ти трябва поне час, а може би два, да се освободиш. Ключът за белезниците ще бъде в кухнята. След това започни да си стягаш багажа.

— Какво? — премигна Зилис.

— Обади се на Джеки и му кажи, че напускаш.

— Не искам да напускам.

— Помисли малко, Стийв. Не можем да се виждаме всеки ден след това, което научихме един за друг. Ще се преместиш да живееш другаде.

— Къде?

— Все ми е едно къде. Стига да не е в Напа.

— Тук ми харесва. Освен това нямам пари за местене сега.

— Иди в бара в петък вечерта да си получиш последната заплата. Аз ще оставя на Джеки един плик за теб. В него ще намериш десет хиляди долара в брой. Така ще можеш да се установиш някъде другаде.

— Не съм направил нищо и въпреки това целият ми живот се обръща с главата надолу. Не е честно.

— Прав си, не е честно, но няма друг начин. Мебелите ти не струват пукната пара. Можеш да ги захвърлиш на боклука. Събери си личните вещи и напусни града до петък вечерта.

— Мога да се обадя в полицията и да заведа дело срещу теб.

— Сериозно? Нямаш нищо против полицията да дойде на местопрестъплението? Да се разтършува и да види садистичните порнографски филми и манекените в другата стая?

Макар и още уплашен, Зилис намери достатъчна доза самосъжаление, за да се нацупи.

— Кой те назначи за господ?

Били поклати глава.

— Виж се колко си жалък, Стийв. Вземи десетте хиляди, благодари се, че остана жив, и изчезни. И още нещо — никога повече не се обаждай на Манди Полард.

— Чакай малко. Не можеш…

— Не й се обаждай. Не се срещай с нея. Никога повече.

— Били, тя може да ми помогне да започна нов живот.

— Тя е добро момиче. Свястно момиче.

— Тъкмо това имам предвид. Знам, че мога да се оправя, ако тя…

— Една добра жена може да вкара в пътя един мъж — прекъсна го Били. — Но не мъж, който е затънал толкова дълбоко в калта като теб. Ако й се обадиш или се видиш с нея дори веднъж, аз ще разбера. И ще те намеря. Ясно ли е?

Зилис не каза нищо.

— А ако я пипнеш — добави Били, — господ да ми е на помощ, ще те убия, Стийв.

— Това не е справедливо!

— Вярваш ли ми? По-добре да ми повярваш, Стийв.

Били сложи ръка на кобура с пистолета.

— Добре де, вярвам ти — омекна Зилис.

— Чудесно. Сега си тръгвам.

— Това място и без това е кофти — продължи Зилис. — Винарски район е същото като ферма. Аз не съм фермер.

— Не, не си — потвърди Били от прага.

— Много е заспало тук.

— Хората нямат хъс за живот — съгласи се Били.

— Еби си майката.

— Приятно пътуване, брато.

На няма и километър от къщата на Зилис, Били така се разтресе от нерви, че трябваше да отбие до тротоара, за да се овладее. Под натиска на събитията се бе превърнал в онова, което презираше най-много. Временно се беше превърнал в Джон Палмър. Това, че щеше да даде десет хиляди на Зилис, не намаляваше приликата с Палмър.

Поовладя се, но не потегли отново, защото не знаеше накъде да върви. Чувстваше се като на ръба на пропаст. Човек не тръгва напред, когато е на ръба на пропаст.

Искаше му се да се прибере вкъщи, но там нямаше нищо, което да му помогне да разреши загадката. Искаше му се да се прибере просто за да си бъде вкъщи. Познатият отшелнически зов. Прибереше ли се, можеше да седне на тезгяха в работилницата, с дървените блокчета и да остави света да върви по дяволите. Само че този път и той щеше да отиде по дяволите заедно с него. Не беше възможно да вземе Барбара вкъщи при себе си, а ако я оставеше сама в опасност, щеше да унищожи единствената причина да живее.

Събитията го бяха тласнали към действия, право във водовъртежа на живота и въпреки това той се чувстваше изолиран и повече от отчаян. Цяла вечност не беше сял както трябва и сега нямаше какво да жъне. Всичките му приятели бяха само познати. Животът предполагаше живот в общество, а той нямаше общество.