Дийн Кунц - Ускорение

Цялото тяло на Стийв се разтресе така силно, че белезниците затракаха по металната рамка на леглото и дълго време не спряха.

Доволен от реакцията, Били рече:

— Знам, Стийви.

— Какво? Какво знаеш?

— Всичко.

— Знаеш какво се е случило с нея?

— Да. Всичко.

Досега Зилис бе седял облегнат с гръб на леглото, с разкрачени на пода крака. Внезапно той сгъна колене, притисна ги към гърдите си и изстена.

— О, боже!

— Всичко — абсолютно всичко — продължаваше да го притиска Били.

Устата на Зилис провисна и гласът му затрепери.

— Не ме мъчи.

— Какво мислиш, че мога да ти направя, Стийви?

— Не знам. Не искам да мисля.

— Ти си така изобретателен, така надарен, когато става дума за измъчване на жени, а сега изведнъж не искаш да мислиш?

Зилис не преставаше да трепери.

— Какво искаш от мен? Какво да направя?

— Искам да говорим за това, което се е случило с Джудит Кеселман.

Зилис захлипа като малко момче и Били стана от стола. Чувстваше, че е на път да постигне пробив.

— Стийви?

— Махай се.

— Знаеш, че няма да се махна. Хайде да поговорим за Джуди Кеселман.

— Не искам.

— Мисля, че искаш. — Били не се приближи към Зилис, а клекна пред него, очите им бяха почти на едно ниво. — Мисля, че страшно много искаш да говорим за това.

Зилис заклати яростно глава.

— Не искам, не искам. Ако заговорим за това, ти със сигурност ще ме убиеш.

— Защо мислиш така, Стийви?

— Знаеш защо.

— Защо казваш, че ще те убия?

— Защото тогава ще знам прекалено много.

Били се вторачи в пленника си, опитвайки се да отгатне мислите му.

— Ти си го направил — изпъшка Зилис.

— Какво?

— Ти си я убил, не знам защо, не разбирам защо, но сега ще убиеш и мен.

Били пое дълбоко дъх и лицето му се сви в гримаса:

— Какво става?

Вместо отговор Зилис се разхълца.

— Какво става, Стийви?

Зилис изпъна крака.

— Стийви?

Дъното на пижамата му беше потъмняло. Беше се подмокрил.

Някои чудовища са по-скоро жалки отрепки, отколкото страшни убийци. Техните бърлоги не са бърлоги в истинския смисъл на думата, защото те не дебнат плячка от засада. Те се спотайват в мърляви дупки с оскъдна мебелировка, с предмети, разкриващи извратеното им чувство за красота. Те искат единствено да се наслаждават на изродените си фантазии и да водят чудовищния си живот на спокойствие, което обаче не им се удава, защото се самоизмъчват дори когато останалият свят не ги закача.

Били се опита да не мисли, че и Стийв Зилис принадлежи към тази жалка порода. Ако допуснеше, че Зилис не е убиец-социопат, трябваше да преглътне, че е загубил много ценно време да гони вълк, който смяташе за свиреп, но се е оказал послушно куче.

И още по-лошо, ако Зилис не беше психопатът, Били нямаше представа какво да прави по-нататък. Всички улики го бяха водили в една посока. Косвените улики.

Но най-лошото от всичко бе, че ако пред него не седеше убиецът, то той напразно бе паднал толкова ниско, бе стигнал до такава бруталност. Затова продължи да разпитва и тормози пленника си, но с всяка изминала минута схватката помежду им ставаше все по-неравна и заприличваше на тормоз. Матадорът не се чувства като славен герой, когато бикът, прободен от множество стрели и промушен с копие, пада духом и дори не поглежда към червения плащ.

Не след дълго, прикривайки растящото си отчаяние, Били седна отново на стола и зададе последния си въпрос с надеждата, че Зилис може да се хване в капан, когато най-малко очакваше.

— Къде беше тази вечер, Стийви?

— Нали знаеш. Не знаеш ли? Бях в бара, замествах те.

— Само до девет часа. Джеки каза, че си работил между три и девет, бил си зает преди и след това.

— Вярно, бях зает.

— Къде беше между девет часа и полунощ?

— Какво значение има?

— Голямо — увери го Били. — Къде беше?

— Ти ще ме измъчваш… и без това ще ме убиеш.

— Няма да те убия и не съм убивал Джудит Кеселман. Сигурен съм, че ти си я убил.

— Аз ли? — Удивлението му звучеше също толкова искрено, колкото и всичките му реакции досега.

— Много те бива по тази част — рече Били.

— По коя част? Да убивам хора? Ти си луд. Никога никого не съм убивал.

— Стийв, ако успееш да ме убедиш, че имаш солидно алиби за времето от девет до полунощ, слагаме край на тази работа. Аз си отивам и ти си свободен.

— Просто така? — погледна го Зилис недоверчиво.

— Да.

— След всичко това ще си тръгнеш просто така?

— Възможно е. Зависи от алибито.