Дийн Кунц - Ускорение

Зилис се поколеба.

Били започна да се съмнява, че в момента съчинява някаква история.

— Какво ще стане — подхвана Зилис, — ако ти кажа къде съм бил, но се окаже, че си дошъл именно затова, защото знаеш къде съм бил, но искаш да го чуеш от мен, за да ме пребиеш?

— Не те разбирам.

— Ами, значи, бях с една жена. Тя не ми е споменавала за теб, но ако си влюбен в нея, какво ще ми направиш?

Били не можеше да повярва на ушите си.

— Бил си с жена?

— Не съм бил с нея, в смисъл да съм спал с нея. Просто имахме среща. Късна вечеря, за която закъснях, защото те замествах. Беше втората ни среща.

— С кого?

Подготвяйки се за изблик на ревност от страна на Били, Зилис отвърна:

— С Аманда Полард.

— Манди Полард? Познавам я, тя е добро момиче.

— Само това ли ще кажеш? — попита предпазливо Зилис.

Семейство Полард притежаваха хубави лозя, имаха договор с един от най-добрите винари в долината. Манди беше на около двайсет години, хубава и дружелюбна. Работеше в семейната фирма. Бе толкова свястна, сякаш принадлежеше към някой друг свят, някоя друга епоха.

Били огледа мръсотията наоколо, от порнографските касети на пода до купчината мръсни дрехи в ъгъла.

— Тя никога не е идвала тук — каза Зилис. — Имахме само две срещи. Търся си по-хубаво жилище. Някой хубав апартамент. Искам да изхвърля този боклук. Да започна нов живот.

— Тя е свястно момиче.

— Така е — съгласи се охотно Зилис. — Мисля, че с нейна подкрепа ще мога да се оправя, да започна нов живот, да тръгна по правия път.

— Тя трябва да види това място.

— Не, не, Били, не, за бога. Това не е човекът, който искам да бъда. Искам да стана по-добър заради нея.

— Къде вечеряхте?

Зилис назова ресторанта и добави:

— Пристигнахме към девет и двайсет. Тръгнахме си към единайсет и петнайсет, защото бяхме останали само ние.

— И после?

— Разходихме се с колата. Много хубава разходка си направихме. Не сме спирали. Тя не е такава. Просто си говорихме и слушахме музика.

— Докога?

— Заведох я вкъщи малко след един часа.

— И се прибра тук?

— Да.

— И си пусна порнофилм, в който мъж бие с камшик жена.

— Добре де. Знам какъв съм, но знам и какъв мога да бъда.

Били отиде до нощното шкафче и взе телефона. Той имаше дълъг кабел и Били занесе апарата на Зилис.

— Обади й се.

— Да й се обадя? Сега? В три сутринта?!

— Обади й се. Кажи й колко приятно си прекарал, колко скъпа ти е тя. Манди няма да се разсърди, че си я събудил, за да й кажеш това.

— Не сме толкова близки, ще й си види странно — разтревожи се Зилис.

— Обади й се и ми дай да чуя какво ще каже или ще пъхна този пистолет в ухото ти и ще ти пръсна черепа. Какво избираш?

Ръцете на Зилис трепереха толкова силно, че на два пъти набра грешен номер. На третия път успя.

Клекнал до пленника си, притиснал дулото на пистолета в тялото му, в случай че му хрумне лоша идея, Били чу как Манди Полард отговори и се учуди, че новият й ухажор я търси по това време.

— Не се притеснявай — успокои го Манди. — Не си ме събудил. Лежах и гледах в тавана.

Гласът на Зилис трепереше, но Манди можеше да го отдаде на притеснението, че се обажда в такъв късен час и че изразява чувствата си по-директно, отколкото преди.

Били послуша няколко минути разговора им за вечерята, за разходката с колата и после даде знак на Зилис да приключва.

Манди Полард беше прекарала вечерта с този тип, а тя не беше някоя полуоткачена любителка на силни усещания, която съзнателно търси компанията на лоши мъже.

Стийв Зилис беше вечерял с Манди, значи, не беше психопатът, който беше нагласил трупа на Ралф Котъл на канапето на Лани и бе приковал Били с пирон към пода.

Били пъхна пистолета в кобура на колана си и рече:

— Ще те оставя завързан с белезниците за леглото.

Стийв Зилис изпита явно облекчение, щом Били прибра оръжието, но продължи да бъде нащрек.

Били изтръгна телефонния кабел от стената и от апарата, нави го и го пъхна в торбата.

— Не искам да се обаждаш на никого, докато не се успокоиш и не обмислиш това, което ще ти кажа.

— Наистина ли няма да ме убиеш?

— Няма. Ще оставя ключа от белезниците на плота в кухнята.

— Аха, в кухнята. И как ще ми помогне това?

— След като си тръгна, можеш да свалиш дюшека и пружините от рамката. Тя е сглобена с болтове и гайки, нали?

— Да, но…

— Можеш да ги развиеш с пръсти.

— Ами ако са ръждясали…

— Тук си само от шест месеца. Не са ръждясали за шест месеца. Ако са много затегнати, развърти частите на рамката, за да разхлабиш съединенията. Сигурен съм, че ще се сетиш какво да направиш.