Дийн Кунц - Ускорение

— Не съм бил жертва. Не говорете така.

— Някои мъже правят ужасни неща на беззащитни момченца и понякога на децата започва да им харесва. — Палмър сложи ръка на бедрото му. — Но това не значи, че момчето не е невинно, Били. Момченцето си е невинно.

На Били почти му се приисква Палмър да го удари. Докосването, нежното докосване и намеците са по-лоши от удар, защото изглежда, че юмрукът ще последва и без това, когато докосването не доведе до желания резултат.

Неведнъж Били е на ръба да направи признание, само и само да се отърве от докосването и от влудяващия ритъм на гласа на лейтенант Палмър.

Той започва да се чуди защо… След като сложи край на страданията на майка си, защо се беше обадил в полицията, вместо да пъхне дулото на пистолета в устата си?

В крайна сметка Били е спасен благодарение на добрата работа на медицинския експерт и на следователите, както и на намесата на други полицаи, които решават, че не могат повече да оставят Палмър да извърта случая както си иска. Уликите сочат за виновник бащата, няма нито една срещу сина.

Единственият пръстов отпечатък върху револвера е на Били, но ясният отпечатък от пръст и част от длан върху дългата дръжка на стоманения ключ са на баща му.

Убиецът е замахнал с ключа с лявата ръка. За разлика от баща си, Били не е левичар. По дрехите на Били имаше петна от кръв, но не в обилно количество. Ръкавите на ризата на баща му бяха оплискани с кръв. Жената се бе борила да отблъсне мъжа си. Под ноктите й имаше следи от неговата кожа и кръв, а не от тези на Били.

След време двама членове на отдела са принудени да напуснат, а трети е уволнен. Когато димът се разсейва, лейтенант Джон Палмър някак си се измъква невредим от положението.

На Били му се иска да предяви иск срещу лейтенанта, но го е страх да свидетелства, страх го е какво може да стане, ако загуби делото. Благоразумието го кара да не прави нищо.

Сниши се и не се обаждай, не усложнявай нещата и не очаквай много, радвай се на това, което имаш. Карай нататък.

Удивителното е, че в крайна сметка, карайки нататък, Били се оказва в дома на Пърл Олсен, вдовица на полицай и майка на друг полицай.

Тя предлага да спаси Били от ада на трудововъзпитателното училище и още от първата им среща той инстинктивно разбира, че винаги ще бъде такава, каквато изглежда . Макар да е само на четиринадесет години, той вече е разбрал, че реалното и привидното съвпадат по-рядко, отколкото децата си представят. Били решава, че самият той иска да развие у себе си това качество — истинността.

Били бе паркирал под една от силните лампи пред заведението на станцията и докато ядеше десертчетата, си мислеше за Стийв Зилис.

Макар и косвени, уликите срещу Зилис бяха много по-силни от онези, които Джон Палмър бе използвал, за да оправдае това, че притиска Били.

Въпреки това той се тревожеше, че се кани да нападне човек, който може да се окаже невинен. Манекените, садистичната порнография и състоянието на дома му доказваха, че Зилис е урод, вероятно побъркан, но не и че е убиец. Заради историята с Палмър за Били беше много важно да е сигурен.

Надявайки се да изрови някакъв факт, който да потвърди подозренията му, пък бил той и незначителен като тънкия сребърен сърп на Луната, Били взе вестника, който беше купил в Напа и който досега не бе имал време да прочете. Първата страница бе посветена на убийството на Жизел Уинслоу.

В миг на безумна надежда си помисли, че полицаите може да са намерили край трупа вишнева дръжка, вързана на възел. Ала това, което му се наби в очите, което се стрелна към него така, както се стрелва прилеп към молец, бе фактът, че лявата ръка на Уинслоу е била отрязана. Изродът си бе взел нещо за спомен — този път не лице, а ръка.

Лани не бе споменал нищо за това, но когато той пристигна на паркинга на бара, в момента, в който Били намери втората бележка, трупът на Уинслоу е бил току-що открит. Все още не са били известни всички подробности.

Ще не ще, Били си спомни бележката, залепена на хладилника му седемнайсет часа по-рано, която той бе открил в една от книгите: Мой партньор ще дойде при теб в 11:00. Чакай го на предната веранда. В паметта му изплуваха последните два реда на тази бележка, които тогава го озадачиха, но сега значението им изглеждаше ясно. Изглеждаш много ядосан. Не ти ли протегнах ръка? Протегнах ти.

Първия път, когато ги прочете, тези редове му бяха прозвучали насмешливо, дразнещо. Сега те направо се гавреха с него, убеждаваха го, че без съмнение е бил надигран.