Дийн Кунц - Ускорение

Гаечният ключ издрънчава на пода и пропуква плочките. Вече не се чуват викане и гневни думи, само дишането на Били и приглушеното стенание на майка му.

И после тя казва: „Татко?“ — Говорът й е завален и пресекващ от болка. — „Татко Том?“

Баща й е бил убит по време на служба във военноморския флот, когато тя е била на десет години. Татко Том е вторият й баща.

— Помогни ми. — Гласът й удебелен, плашещо променен. — Помогни ми, татко Том.

Татко Том е съсухрен мъж с коса на цвят като прах, а очите му са жълто-кафяви като пясъчник. Устните му са вечно пресъхнали, атрофиралият му смях дращи по нервите.

Само в най-краен случай някой би поискал помощ от татко Том и никой не би очаквал да я получи.

— Помогни ми, татко Том.

Освен това той живее в Масачузетс, на цял континент разстояние от Напа.

Необходимостта от спешни действия изважда Били от вцепенението му. Ужасен и изпълнен със съчувствие, той се приближава към майка си.

Тя изглежда парализирана, кутрето на дясната й ръка потрепва, но нищо друго не помръдва от врата надолу. Подобно на счупена и неумело залепена ваза, нещо ужасно не е наред с формата на черепа й, с костите на лицето й. Едното й отворено око, единственото й останало око, се фокусира в Били и тя казва: „Татко Том.“ Тя не познава сина си, единственото си дете, и го мисли за баща си от Масачузетс.

— Моля те — изхриптява от болка тя.

Разкривеното лице говори за непоправимо мозъчно увреждане и Били сподавено изхлипва.

Едноокият й поглед се придвижва от лицето към револвера в ръката му.

— Моля те, татко Том. Моля те.

Той е само на четиринайсет години, още момче, което доскоро е било дете, а ето че трябва да вземе решение, което не би трябвало да го карат да взема.

Моля те.

Всеки възрастен би се почувствал безсилен пред необходимостта от такова решение и той не може, няма да го вземе. Но какво да прави в лицето на нейната болка, на нейния страх, на нейното страдание?!

С удебелен език тя казва умолително:

— О, божичко, божичко, къде съм? Кой си ти? Кой се е вмъкнал тук, кой? Кой си ти тук? Страх ме е. Страх ме е!

Понякога сърцето взема решения, които разумът не може, и макар да знаем колко измамно е сърцето, знаем също, че в редки моменти на стрес и тежка загуба страданието може да го пречисти.

През идните години той никога нямаше да бъде сигурен дали е постъпил правилно, като се е доверил на сърцето си. Но той прави онова, което то му казва. „Обичам те“ — отронва се от устните му и той застрелва майка си.

Лейтенант Джон Палмър е първият полицай, който пристига. Отначало Били вижда в него смелата ръка на закона, но по-късно щеше да се окаже, че е той е бил просто нетърпелив лешояд, спуснал се върху мърша.

Докато чака полицията, Били не може да мръдне от кухнята. Не може да остави майка си сама. Чувства, че тя не си е отишла напълно, че духът й е още тук и неговото присъствие й дава утеха. Или може би просто му се иска да мисли, че е така. Не може да я гледа в сегашното й състояние, но стои наблизо, с извърнати очи.

С влизането на лейтенант Палмър Били вече не е сам, вече не е нужно да бъде силен. Той не може да се владее повече. Разтреперва се така силно, че едва не пада на колене.

— Какво се е случило, сине? — пита го лейтенант Палмър.

След смъртта на двамата тук Били вече не е ничие дете и чувства самота в костите си, празнота в центъра на съществото си, страх от бъдещето.

Затова когато чува думата „сине“, тя е много повече от дума за него, тя е като протегната ръка, като предложена надежда.

Били тръгва към Джон Палмър.

Дали защото лейтенантът си прави сметки или просто защото е човек, той разтваря обятията си. Треперейки като лист, Били се отпуска в тези обятия и Джон Палмър го притиска към себе си.

— Сине, какво се е случило тук?

— Той я преби. Аз го застрелях. Той я преби с ключа.

— Ти го застреля?

— Той я преби с гаечния ключ. Аз го застрелях. Застрелях и нея.

Друг на негово място би обърнал внимание на емоционалния шок на този млад очевидец, но главната грижа на лейтенанта е, че още не е станал капитан. А той е амбициозен. И нетърпелив.

Преди две години седемнайсетгодишен юноша в областта на Лос Анджелис, далече на юг от Напа, беше застрелял родителите си. Беше заявил, че не се смята за виновен, защото бил изнасилван многократно.

Съдебното дело по този случай беше приключило само две седмици преди тази съдбовна нощ в живота на Били Уайлс. Обвиняемият бе осъден. Специалистите бяха очаквали юношата да бъде оневинен, но разследващият детектив беше работил много усърдно и бе събрал множество убедителни доказателства, хващайки престъпника в безброй лъжи.