Дийн Кунц - Ускорение

— Не се прави на гадняр.

— Не е добра реклама собственикът да работи зад бара толкова много.

— Толкова ли е претъпкано, че Стийв не може да се оправи сам?

— Стийв го няма, само аз съм.

Били стисна здраво слушалката.

— Минах покрай бара по-рано днес, колата му беше отпред.

— Днес е свободният му ден, забрави ли?

Били беше забравил.

— Не можах да ти намеря заместник и Стийв работи от три до девет, за да ми спаси задника. А ти къде скиташ, щом си болен?

— Ходих на лекар. Стийв не можа ли да остане повече от шест часа?

— Имаше работа преди и след това.

Като например да убие едно червенокосо момиче преди това и да закове Били към пода след това.

— Какво каза лекарят? — попита Джеки.

— Каза, че е вирусно.

— Винаги така казват, когато не знаят какво е.

— Не, мисля, че наистина е вирусно, минава за четирийсет и осем часа.

— Все едно вирусът може да брои — възрази Джеки. — Ако ще да ти поникне трето око на челото, пак ще кажат, че е вирусно.

— Много извинявай, Джеки.

— Ще се оправя някак. Става дума за бар, не за война.

За разлика от Джеки, когато затвори, Били Уайлс се чувстваше точно като на война.

На кухненския плот бяха оставени разни вещи на Лани — портфейлът му, ключовете за колата, дребни пари, 9-милиметровият му служебен пистолет. Стояха там от предната нощ.

Били взе портфейла. Преди да тръгне, щеше да вземе и мобилния телефон, пистолета и кобура.

От кутията за хляб измъкна половин пълнозърнеста франзела в найлонова торба. Излезе на верандата и хвърли хляба на поляната — малък пир за птиците сутринта. Влезе обратно в къщата и подплати празната торба с кухненска кърпа.

В кабинета имаше шкаф за оръжие със стъклени врати. В чекмеджета Лани държеше кутии с амуниции, няколко десетсантиметрови аерозолни флакона със сълзотворен газ и полицейски колан. На колана имаше резервни пълнители, държач за флаконите, калъф с електрическа палка, белезници, ключодържател и кобур. Всичко беше готово за използване. Били взе един пълнител, белезниците, един флакон сълзотворен газ и електрическата палка и ги сложи в торбата от хляба.

Бързи крилати създания, може би прилепи, закусващи с молци в първия час на четвъртък сутринта, се спуснаха ниско над двора, минаха покрай Били и полетяха нагоре. Той проследи звука в мрака и погледът му срещна тънкия сребрист сърп на Луната. Виждала се е в небето и преди, докато е пътувала на запад, но до този момент Били не бе забелязал крехкия полумесец. Не че имаше нещо чудно в това. Откакто бе паднала нощта, не му бе останало време да гледа към небето, вниманието му бе приковано към черната земя.

Не беше лесно да влачи Ралф Котъл през стръмния двор до храсталаците — трупът беше увит в одеяло, защото Били не можа да намери платно. Вързопът беше завързан с трите вратовръзки на Лани, мъртвешки вцепенените крайниците стърчаха.

Котъл беше заявил, че не е герой, и си беше умрял като страхливец. Въпреки жалкото си съществование, беше искал да живее, защото не знаел дали има друго след това . Не можеше да си представи да го чака нещо по-добро, към което да се стреми или което да приеме. В момента, когато бяха забили ножа между ребрата му и сърцето му бе спряло, той вероятно бе разбрал, че от живота може да избяга, но не и от смъртта.

Били изпитваше известно съчувствие дори към този човек, чието отчаяние беше по-страшно и от неговото собствено, чийто потенциал се бе оказал по-ограничен. Така, когато бодливите храсти раздраха мекото одеяло и стана трудно да влачи трупа, той го метна на рамо без погнуса и без недоволство. Залиташе под тежестта, но не падна. Беше дошъл да вдигне капака преди няколко минути. Отвореният тунел чакаше.

Котъл беше казал, че има не един, а милиарди светове, че неговият свят е различен от този на Били. Независимо дали това бе вярно, или не, тук световете им се сливаха.

Вързопът полетя надолу. Удари се някъде, търколи се и полетя в мрака, от пустото в празното. Настъпи тишина — знак, че скептикът е достигнал мястото на вечния си покой, при добрия син и непознатото момиче. Били постави капака обратно на мястото му, освети го с фенерчето да се увери, че е добре наместен, и го завинти отново. Пожела си никога повече да не види това място. Въпреки това подозираше, че ще му се наложи да се върне.

Когато си тръгна от къщата на Олсен, не знаеше накъде да кара. Трябваше да се изправи лице в лице със Стийв Зилис, но не веднага, по-късно. Първо трябваше да се подготви.