Дийн Кунц - Ускорение

В миналото, преди да тръгнат на война, бойците са ходели на църква, за да се подготвят духовно, интелектуално и емоционално. При тамяна, свещите и смирението, което им е внушавала сянката на Спасителя. В онези дни всяка църква е била отворена денонощно и е предлагала убежище на всеки, без да поставя условия.

Времената се бяха променили. Сега повечето църкви имаха работно време и ги заключваха дълго преди полунощ. Някои не предлагаха неограничено дълго убежище заради разходите за отопление и осветление. Бюджетът беше по-важен от мисията. Други биваха осквернявани от вандали, които драскаха по стените, както и от неверници, които в израз на подигравка се съвкупяваха край църквата и зарязваха там използваните презервативите.

В далечните времена на необуздана омраза на подобна липса на толерантност се е противодействало с решителност, с поучения и с внушаване на разкаяние. Сега църковните деятели бяха единодушни, че ключалките и алармените системи са по-ефективни от някогашните по-леки мерки.

Вместо да обикаля от църква на църква, да чука на вратите им само за да се окаже, че дават убежище само след предварително записване, Били се отправи натам, където днес отиват онези, които имат нужда да поразмишляват след полунощ — спирката за камиони.

Понеже през окръга не минаваха междущатски пътища, станцията край магистрала номер 29 беше скромна в сравнение със стандартите на веригата „Малка Америка“, чиито спирки за камиони бяха с размерите на малки градчета. Въпреки това тя разполагаше с колони за бензин, осветени като да грееше слънце, магазин, душове, достъп до интернет и денонощно заведение за бързо хранене, което предлагаше всевъзможни пържени храни и толкова силно кафе, че да ти се изправи косата.

Били не искаше нито кафе, нито холестерол. Нуждаеше се от суетнята на търговския обект, подчинен на рационалното, за да може да компенсира ирационалността на това, което му се случваше. На такова оживено място не рискуваше да го нападнат.

Паркира пред заведението, под една лампа, която светеше толкова силно, че можеше да се чете на светлината, минаваща през предното стъкло. Извади от жабката пакет с мокри кърпи и си изчисти ръцете. Кърпите бяха предназначени за избърсване след ядене на хамбургери и пържени картофки в „Макдоналдс“, а не за стерилизация след изхвърляне на трупове. Но Били не беше нито в състояние, нито в настроение да капризничи.

Лявата му ръка гореше и беше леко вдървена. Той я размърда внимателно. Заради викодина не изпитваше болка, но това не беше непременно добър знак. Ако състоянието му се влошеше, без той да разбере, в критичния момент нямаше да има сили да стиска с лявата си ръка. С малко пепси глътна още две таблетки антибиотик. Умерената доза кофеин можеше донякъде да компенсира липсата на сън, но при превишаване криеше риск от превъзбуда. Все пак той изпи още една таблетка.

Откакто бе изял шоколадовите и фъстъчените блокчета, бяха минали много часове на бурна дейност. Той изяде по още едно блокче от всеки вид. Докато ядеше, си мислеше за Стийв Зилис — главният му заподозрян. Единственият му заподозрян.

Уликите срещу Зилис бяха много, но всичките косвени. Това не означаваше, че подозренията към него са неоснователни. Повече от половината от присъдите се базираха на убедително преплетени косвени улики, а само под един процент бяха несправедливи.

Убийците не бяха толкова любезни, че да оставят преки доказателства на местопрестъплението. При днешните възможности за ДНК-анализ всеки престъпник, който имаше телевизор, можеше да научи как да направи така, че да не го уличат.

Всичко обаче — от антибиотиците до креолската музика — си имаше своите недостатъци и Били добре знаеше колко опасни могат да бъдат косвените улики.

Той си напомни, че някога проблемът не беше в уликите, а в Джон Палмър, настоящия шериф, който едно време бе амбициозен млад лейтенант, борещ се да го направят капитан.

В нощта, когато Били сам се направи сирак, истината беше ужасна, но пределно ясна и лесна за установяване.

Унесен в еротичен сън, четиринайсетгодишният Били Уайлс изведнъж се стряска от силни гласове и сърдити крясъци. Отначало не разбира какво става — струва му се, че е преминал от един хубав сън в друг, не толкова приятен.

Той нахлупва на главата си една възглавница и заравя лице в друга, като се опитва да се върне в копринения свят на фантазиите. Но действителността се намесва, настоява.