Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Ще се върна веднага — прошепна. — Искам да питам нещо Арчи.

Жената се обърна по корем, а Матлок тръгна предпазливо към кухнята. Разроши косата си и започна да залита, като се опираше о ръба на масата в трапезарията, докато наближаваше вратата. Искаше да изглежда замаян, ако Бийсън излезеше неочаквано. Звукът на уредбата беше усилен, но и през него Матлок можа да чуе гласа на Арчи, който говореше тихо и възбудено по телефона в кухнята.

Облегна се на стената до вратата и се опита да анализира разпокъсаните моменти, които бяха причинили такава паника у Арчи Бийсън, че сега бързаше да се свърже с някого по телефона.

Защо? За какво?

Нима великото му превъплъщение бе толкова прозрачно? Беше ли се провалил още при първия си опит да действува?

Ако това бе вярно, можеше поне да разбере с кого Бийсън бързаше да се свърже в хаотичното си безпокойство.

Един факт изглеждаше безспорен: който и да беше, трябваше да е по-важен от Арчър Бийсън. Дори един наркоман не търси в уплахата си по-дребна фигура от себе си.

Може би вечерта не беше провал или, обратното — провалът му се бе оказал необходимост. В отчаянието си Бийсън би могъл да изтърве сведения, които иначе не би споделил за нищо на света. Защо пък да не ги изтръгне от уплашения, упоен преподавател? От друга страна, това беше най-нежелателният метод. Ако не успееше, щеше да свърши, преди да е започнал. Щателната му подготовка от страна на Лоринг щеше да е напразна, смъртта му — някаква зловеща шега, а ужасната му легенда, толкова болезнена за семейството му и някак си нечовечна, щеше да остане безплодна поради тромавостта на един аматьор.

Няма друг начин, мислеше Матлок, освен да опитам. Да опита да разбере на кого се обажда Бийсън и да сглоби отново откъслеците от вечерта, събудили подозрението на домакина. По някаква неясна причина си представи чантата на Лоринг и тънката черна верижка, увиснала от дръжката. По още по-мъглява причина това му вдъхна увереност — не много, но все пак…

Престори се на полуприпаднал, приближи глава до рамката на вратата и бавно, сантиметър по сантиметър, започна да я бута навътре. Очакваше всеки миг да срещне пронизващия поглед на Бийсън. Вместо това видя гърба на преподавателя — беше се свил като малко момченце, което се мъчи да не се напитка, бе притиснал телефона към тънкия си врат, наклонил глава настрани. Очевидно Бийсън смяташе, че гласът му е приглушен и неразбираем през неравното кресчендо на „Кармина Бурана“. Но секоналът му погаждаше един от номерата си. Слухът и говорът на Бийсън вече не бяха синхронизирани. Думите му бяха не само ясни. Бяха подчертани от бавното произнасяне и повторенията.

— …Не ме разбирате. Искам да ме разберете. Моля да разберете. Постоянно задава въпроси. Той не е такъв. Той не е такъв. Кълна се в Бога, че е подставен. Намерете Херън. Кажете на Херън да се свърже с него, за Бога. Намерете го, моля ви! Мога да загубя всичко!… Не! Не, казвам ви! Вярвам на очите си, човече! Когато на оная кучка й се прииска, аз имам проблеми. Имам предвид благоприличието, старче… Намерете Лукас… За Бога, намерете го! Загазих и не мога…

Матлок пусна летящата врата. Беше тъй поразен, че мисълта и чувствата му изчезнаха — гледаше ръката си върху кухненската врата, но не усещаше дървото под пръстите си. Онова, което току-що чу, беше не по-малко страшно от вида на безжизненото тяло на Ралф Лоринг в телефонната будка.

Херън. Лукас Херън!

Една седемдесетгодишна легенда. Кротък учен, ценен както за разбирането, което проявяваше към всички, така и за огромните си способности. Прекрасен човек, почитан човек. Трябва да има някаква грешка, някакво обяснение.

Не беше обаче моментът да обмисля необяснимото.

Арчър Бийсън смяташе, че е „подставен“. А сега още някой щеше да смята същото. Не можеше да допусне това. Трябваше да мисли, да се насили да действува.

Внезапно разбра, Бийсън сам му беше казал какво трябва да прави.

Нито един доносник, никой, който не е упоен, не би го направил.

Матлок погледна жената, легнала по корем на пода в дневната. Заобиколи масата за хранене и се затича към нея, като разкопчаваше панталона си. С бързи движения го събу, посегна към жената и разкопча останалите две копчета на блузата й. Тя стенеше и се кикотеше. Матлок не сваляше очи от вратата на кухнята и се молеше да се отвори.

Отвори се, а той затвори очи.

Арчи Бийсън стоеше и гледаше. Щом чу стъпките му, Матлок отметна назад глава и се престори на ужасно смутен. Надигна се от пода и веднага падна отново. Грабна панталона си и пак се надигна неуверено, докато накрая се стовари на дивана.