Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Пипали ли сте нещо, мистър Матлок?

— Не знам. Може и да съм. Бях в шоково състояние.

— По-специално счупените вещи, например грамофона? Ще бъде добре, ако можем да покажем на специалиста по отпечатъците предмети, които не сте докосвали.

— Вдигнах дръжката, но не и капака. — Добре. От него ще започнем.

Полицията стоя час и половина. Специалистът по отпечатъците дойде, свърши си работата и си отиде. Матлок се поколеба дали да се обади на Сам Кресъл, но реши, че по това време Кресъл нищо не може да направи. А в случай че някой отвън наблюдаваше сградата, не трябваше да го вижда как звъни по телефона. Съседите се бяха събудили и сега предлагаха съчувствие, помощ и кафе.

Когато полицаите си тръгнаха, едрият се обърна на вратата.

— Извинете, че ви отнехме толкова време, мистър Матлок. Обикновено не снемаме отпечатъци при взлом, освен ако няма наранявания или загуби на имущество, но напоследък случаите зачестиха. Лично аз смятам, че това са ония типове с дългите коси и мънистата. Преди да се появят, такива неща не се случваха.

Матлок погледна униформения полицай, който беше толкова уверен в изводите си. Нямаше смисъл да му възразява, щеше да е безполезно, а беше и много уморен.

— Благодаря ви за помощта.

— Няма за какво. — Полицаят тръгна надолу по циментираната пътека, но пак се обърна. — А, мистър Матлок.

— Да? — Матлок отвори вратата.

— Хрумна ми, че може би някой е търсил нещо. При това рязане, пък и книгите, и всичко… нали разбирате?

— Да.

— В такъв случай ще ни кажете, нали? — Разбира се.

— Да. Би било глупаво да укривате такива сведения. — Естествено.

— Не се обиждайте. Просто понякога хората се объркват и забравят.

— Не съм разсеян. Ще запомня.

— Добре. — Полицаят се засмя малко иронично. — Просто исках да ви напомня. В края на краищата не можем да си вършим работата, ако не знаем всичко необходимо, нали?

— Разбирам. Лека нощ. — Лека нощ, докторе.

Затвори вратата и се върна в дневната. Запита се дали застраховката му ще покрие стойността на по-редките книги и гравюри. Седна на унищожения диван и заоглежда стаята. Тя все още беше в хаос, пораженията бяха непоправими. Предстоеше му много работа по събиране на счупеното и подреждане на мебелите. Предупреждението беше недвусмислено и твърде категорично.

Поразяващото беше, че изобщо бе направено. Защо? От кого?

Дали бе предизвикано от истеричния телефонен разговор на Арчър Бийсън? Нищо чудно, тази вероятност дори бе за предпочитане. При това положение поводът може би не бе свързан с Нимрод. Можеше да означава, че кръгът на Бийсън от потребители на наркотици и пласьори иска да го уплаши достатъчно, за да остави Арчи на мира. Да остави всички на мира. Лоринг специално подчерта, че няма доказателства Бийсънови да са свързани с Нимрод.

Но нямаше доказателства и за противното.

При все това, ако причината бе разговорът на Бийсън, тревогата щеше да бъде отменена на сутринта. Изводът от случилото се през нощта щеше да е категоричен. Опит за изнасилване от страна на изпаднал в наркотично умопомрачение „старец“. Все пак Бийсън разчиташе на него, за да се изкатери по академичната стълбица.

От друга страна, никак не беше за предпочитане възможността корсиканският документ да е бил обектът на предупреждението и претърсването. Какво беше прошепнал тогава Лоринг на тротоара зад гърба му?

„…Има само едно нещо, което Нимрод иска повече от чантата: документът в джоба ви…“

Следователно логично беше да допусне, че са го свързали с Ралф Лоринг.

Преценката на Вашингтон, че паническото му поведение при откриването на убития Лоринг ще го разграничи от него, беше погрешна, а убедеността на Джейсън Грийнбърг — неуместна.

И все пак, както предположи Грийнбърг, може би го изпитваха. Упражняваха натиск върху него, преди да го обявят за безопасен.

Би могло… може би… възможно е… и все пак… Догадки.

Трябваше да запази самообладание, не биваше в никой случай да пререагира. Ако искаше да помогне с нещо на каузата, трябваше да се прави на невинен.

Би могло, може би, възможно бе.

Тялото го болеше. Очите му бяха подпухнали, а в устата си още чувствуваше отвратителния вкус на секонал, вино и марихуана. Беше изтощен, напрежението да достигне недостижими изводи вземаше връх. Спомените му го върнаха към ранните дни на военната служба и се сети за най-добрия съвет, който беше получил тогава. Да почива, когато може, и да спи, ако изобщо е възможно.