Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Да го убие.

Съвсем отблизо видя изкривеното му от страх лице. Заби в него десния си юмрук, с нокти раздра плътта и усети как от обезобразената уста потече кръв.

Чу оглушителен взрив и остра болка прониза лявото му рамо. Но вече не можеше да спре.

— Оставете го, Матлок; За Бога, оставете го!

Насила го издърпаха. Големи, черни, мускулести ръце. Хвърлиха го на земята, тежките ръце го притискаха. Тогава чу писъците, ужасни писъци на болка, чу името си, отново и отново:

— Джейми!… Джейми!… Джейми!

Събра сетни сили и яростно се хвърли напред. Мускулестите черни ръце не очакваха това, той започна да нанася съкрушителни ритници накъдето видеха очите му.

За няколко кратки секунди успя да се освободи. Хвърли се напред, ръцете и коленете му се обелиха от острите камъни. Не разбираше какво става с него, какво означава пронизващата болка, която се разливаше по цялата му лява страна. Знаеше само, че трябва да се добере до момичето, изживяло такива мъчения заради него.

— Пат!

Болката стана непоносима. Падна отново, но успя да хване ръката й и двамата, стиснали ръце, отчаяно се мъчеха да се утешат един друг с пълното съзнание, че тази минута е може би последната в живота им.

Изведнъж ръката на Матлок стана безчувствена.

Обви го тъмнина.

Отвори очи и видя коленичилия пред него едър негър. Бяха го подпрели на мраморната скамейка. Ризата му бе съблечена, лявото му рамо пулсираше.

— Сигурен съм, че болката е по-сериозна от раната — рече негърът. — Лявата ви страна е била натъртена в автомобила, а куршумът е минал под левия раменен хрущял. Затова болката е толкова остра.

— Сложихме ви местна упойка. Сигурно ще ви олекне — обади се Джулиан Дюнойс отдясно. — Откарахме мис Балантайн на лекар. Той ще махне лейкопласта. Тъмнокож е и е наш симпатизант, но не чак дотам, че да му поверим мъж с рана от огнестрелно оръжие. Повикахме по радиото нашия лекар от Торингтън. След двайсет минути ще е тук.

— Защо не го изчакахте да прегледа и Пат?

— Честно казано, защото трябва да поговорим с вас. Кратко, но поверително. Второ, за нейно добро, лейкопластът трябва да се махне час по-скоро.

— Къде е Сийлфонт?

— Изчезна. Друго няма да научите. Никога. Важно е да го разберете. Защото, ако се наложи, ще изпълним заканата си по отношение на вас и на мис Балантайн. Но не ни се иска… Не сме врагове.

— Грешите. Врагове сме.

— В крайна сметка може би. Изглежда, че е неизбежно. Но сега си помогнахме в труден момент. Признаваме го. Вярваме, че и вие го признавате.

— Да.

— Може би дори нещо понаучихме един от друг. Матлок погледна негъра в очите.

— Сега разбирам нещата по-добре. Но не знам какво вие бихте научили от мен.

Дюнойс се засмя добродушно.

— Научих, че отделната личност със своите действия, със своята смелост, ако щете, може да се извиси над общоприетите представи.

— Не ви разбирам.

— Помислете и ще разберете.

— Какво ще стане сега? С Пат? С мен? Ще ме арестуват, щом ме зърнат.

— Искрено се съмнявам в това. След един час Грийнбърг ще чете документ, подготвен от моята организация. По-точно от мен. Подозирам, че съдържанието му ще бъде погребано в някоя папка в архивите. Много е щекотливо. От морална, юридическа и, разбира се, политическа гледна точка. Твърде много сериозни грешки бяха допуснати… Тази сутрин действуваме като ваши посредници. Няма да е зле да използувате част от парите, които тъй щедро ръсите, и да заминете с мис Балантайн на продължително пътешествие, за да си възстановите здравето. Вярвам, че дори ще ви окажат съдействие. Сигурен съм.

— А Сийлфонт? Какво ще стане с него? Ще го убиете ли? — Заслужава ли Нимрод просто да умре? Не си правете труда да ми отговаряте, няма да обсъждаме тази тема. Във всеки случай ще остане жив, докато отговори на някои наши въпроси.

— Имате ли представа какво ще стане, когато открият, че е изчезнал?

— Ще избухне бомба, ще плъзнат грозни слухове. За много, много неща. Когато се чупят иконите, вярващите се плашат. Така да бъде. Карлайл ще трябва да го преживее… А сега си починете. Лекарят скоро ще дойде.

Дюнойс се обърна към униформения негър, който се беше приближил, и тихо му заговори. Коленичилият тъмнокож, който беше превързал ръката на Матлок, се изправи. Матлок наблюдаваше високата стройна фигура на Джулиан Дюнойс, който тихо, доверително даваше нареждания, и почувствува прилив на благодарност, примесена с болка. Болката се засили, защото в Дюнойс внезапно се появи нещо ново.