Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Матлок го погледна. Към крака му беше привързан, по-скоро пришит, кожен калъф. Не го бе забелязал преди и сега разбра защо. Ножът с кокалена дръжка, който стърчеше отвътре, беше пъхнат съвсем скоро. Калъфът криеше острие, дълго най-малко двайсет и пет сантиметра.

Елитният отряд на Дюнойс беше в пълна бойна готовност.

Стоеше до високата бяла беседка. Слънцето се беше издигнало високо, гората още тежеше от мъгла, която отразяваше мътно ранната утринна светлина. Пред него новоразлистилите се дървета оформяха пътеките като коридори в това мирно убежище. Имаше няколко мраморни скамейки, блестящи от падналата роса. От средата на просторна градинка се носеше бълбукането на изкуствено езерце със златни рибки. Птиците поздравяваха слънцето, преди да литнат да търсят храна.

Мислите на Матлок се върнаха към „гнездото на Херън“, към непристъпната зелена стена, която делеше стареца от външния свят. Има някакво сходство, мислеше той. Може би не е случайно, че всичко ще свърши именно на такова място.

Запали цигара, но я угаси само след две дръпвания. Притискаше бележника към гърдите си, като че ли беше непробиваем щит, рязко обръщаше глава по посока на всеки звук и част от живота му угасваше с всяко движение.

Къде ли бяха хората на Дюнойс? Къде се беше скрил елитният отряд? Дали го наблюдаваха и тихичко се смееха на нервните му жестове, на тъй очевидния му страх? Или бяха залегнали зад дърветата, притиснати към земята, готови да скочат, да убиват?

Кого щяха да убиват? Колко души ще доведе Нимрод и как ли ще са въоръжени? Ще дойде ли самият Нимрод? Ще му върне ли живо и здраво момичето, което обичаше? И ако Нимрод я доведе, ако накрая види отново Пат, нямаше ли и двамата да паднат при кръвопролитието, което положително щеше да последва?

Кой беше Нимрод?

Дъхът му спря. Мускулите на ръцете и краката му се свиха спазматично, втвърдени от страх. Стисна здраво очи — не знаеше дали се ослушва, или се моли, въпреки че разбиранията му изключваха съществуването на всевишна сила. И се ослушваше, както беше с плътно затворени очи, докато накрая дочу…

Най-напред един, а след него втори автомобил свиха от шосето и навлязоха в страничния път, водещ към входа на „Чешърската котка“. И двете коли се движеха с голяма скорост, гумите им изскърцаха на завоя към паркинга на ресторанта.

След това всичко утихна отново. Дори птиците се смълчаха, отникъде не долиташе звук.

Матлок отстъпи назад в беседката и се притисна към решетъчната й ограда. Заслуша се напрегнато. Нищо.

Тишина. И все пак не! Все пак чу звук, толкова приглушен и неумолим, че можеше да мине за шумолене на листа.

Беше стържещ звук. Неуверено, прекъсващо се постъргване по пътеката пред него — една от пътеките, скрити между дърветата, водещи към каменното му убежище.

В началото беше едва доловимо, незаслужаващо внимание. След това стана по-ясно, малко по-уверено, малко по-отчетливо и дочу тих измъчен стон, който прониза мозъка му:

— Джейми… Джейми? Джейми, моля те…

Молбата в гласа, името му, всичко премина в ридание. Почувствува гняв, какъвто не беше изпитвал през живота си. Захвърли пакета, очите му се заслепиха от сълзи на ярост. Втурна се навън от защитната рамка на бялата беседка и извика, изкрещя така, че гласът му стресна птиците и те излетяха от дърветата, от беззвучните си убежища:

— Пат! Пат! Къде си? Пат, Боже мой, къде си? Къде?

Риданията — от облекчение и болка — се засилиха.

— Тук. Тук съм, Джейми! Нищо не виждам.

Ориентира се по посоката на гласа и хукна по средната тухлена пътека. Видя я по средата, до дънера на едно дърво, свита на земята. Беше коленичила, забила бинтована глава в земята. Бе паднала. По врата й се стичаха струйки кръв — шевовете на главата й се бяха разтворили.

Дотича до нея и внимателно повдигна главата й.

Под бинтовете беше намотан на пластове осемсантиметров лейкопласт, залепен безжалостно върху клепачите й и опънат през слепоочието. Само ако опиташе да го махне, щеше да й причини неимоверна болка.

Пристисна я към себе си, като не спираше да повтаря името й.

— Сега всичко ще се оправи… Всичко ще се оправи…

Повдигна я нежно от земята и притисна лицето й към своето. Не спираше да повтаря утешителните думи, които бликаха през заслепяващия го гняв.

Внезапно, без предупреждение невиждащото момиче изкрещя, като напрегна измъченото си тяло:

— Дай им го, за Бога! Каквото и да е, дай им го!