Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Поведе я, препъваща се, по тухлената пътека назад към беседката.

— Добре, добре, мила…

— Джейми, моля те! Не им позволявай да ме докоснат пак! Никога!

— Няма, мила. Никога, никога…

Бавно положи момичето на земята, върху меката пръст зад камъните.

— Махни лейкопласта! Моля те, махни го! — ]Не мога сега, мила. Много ще те боли. След малко… — Не ме интересува! Не мога да търпя повече! Какво можеше да направи? Какво трябваше да направи? О, Боже!

Погледна зад беседката. Пакетът лежеше на земята, където го беше захвърлил.

Вече нямаше избор. Нищо не го интересуваше.

— Нимрод!… Нимрод! Излез! Доведи проклетата си армия! Ела и си го вземи! Тук е!

В последвалото мълчание чу стъпки.

Ясни, уверени, отчетливи.

На средната пътека се появи Нимрод.

На ръба на каменния кръг стоеше Ейдриън Сийлфонт.

— Съжалявам, Джеймс.

Матлок отпусна главата на момичето на земята. Умът му отказа да осмисли видяното. Шокът му беше толкова пълен, че не му идваха думи, не можеше да проумее ужасния, невероятен факт. Изправи се бавно на крака.

— Дай ми го, Джеймс. Имаме уговорка. Ние ще се погрижим за вас.

— Не… Не. Не ви вярвам! Не може да бъде! Не може да бъде… — Може.

Сийлфонт изщрака с пръстите на дясната си ръка, беше сигнал.

— Не… Не! Не! Не! — Матлок усети, че крещи. Момичето също изкрещя. Той се обърна към Сийлфонт. — Казаха ми, че са ви отвлекли! Мислех, че сте мъртъв! Обвинявах себе си за смъртта ви!

— Не бях отвлечен, бях ескортиран. Дай ми дневника. — Ядосан, Сийлфонт отново щракна с пръсти. — И корсиканския документ. Доколкото знам, и двата са у теб.

Чу се сподавена кашлица, изхриптяване, прекъснато възклицание. Сийлфонт хвърли бърз поглед зад себе си и остро подвикна на невидимите си войски:

— Излезте!

— И все пак — защо?

— Защото бяхме принудени. Аз бях принуден. Нямах изход.

— Не сте имали изход? — Матлок не можеше да повярва на ушите си. — Откъде?

— От катастрофата! Бяхме на ръба на финансовия крах! Последните ни ресурси бяха изчерпани, нямаше към кого да се обърнем. Моралното разложение беше пълно, неизгодно бе да се удовлетворяват молбите на университетите за допълнителни средства. Бяха се превърнали в бреме за бюджета на страната. Единственият изход бе да поемем ръководството… над онези, които корумпираха. Направихме го и ето че оцеляхме.

Въпреки пълното объркване Матлок видя как от отделните парченца на мозайката се очертава пълната картина. Неизвестните цифри на непознатия шифър, заключващ сейфа, се наместиха и тежката стоманена врата се открехна… Необикновените приходи на Карлайл… Но работата не се ограничаваше само с Карлайл — Сийлфонт току-що го каза. Молбите за финансова помощ се бяха превърнали в бреме! И бе започнато набиране на средства.

Навсякъде!

Всички университети продължаваха да призовават за допълнителни дарения, но напоследък без паниката, без заплахите за финансов крах, които бяха тема на стотици минали кампании в десетки колежи и университети.

Неволно се натрапваше изводът, ако някой изобщо си правеше труда да се замисли, че кризата е отминала. Върнало се бе нормалното положение.

Ала не. Нормалното бе станало извращение.

— О, Господи! — тихо произнесе Матлок, вцепенен от ужас.

— Бог не ни помогна, уверявам те — отвърна Сийлфонт. — Нашите постижения са изцяло дело на ръцете човешки. Погледни какво сме сега. Независими! Силите ни се множат. След пет години всички университети в Североизточните щати ще бъдат част от самоиздържаща се независима федерация!

— Вие сте болни… Вие сте злокачествен тумор!

— Но ние оживяхме! Изборът всъщност не беше толкова труден. Никой не се опитваше да спре хода на събитията. Най-малко ние… Просто преди десет години взехме решение да подменим основните играчи.

— Но вие, именно вие…

— Да. Сполучлив избор, нали?

Сийлфонт отново се обърна в посока на ресторанта, към спящия хълм със старите пътеки и извика:

— Казах ви да дойдете! Няма от какво да се боите. На нашия приятел му е безразлично кои сте. Той скоро ще замине оттук… Нали, Джеймс?

— Вие сте си изгубили ума! Вие сте…

— Нищо подобно. Няма по-нормален човек от мен. Нито по-практичен… Историята се повтаря, би трябвало да знаеш това. Тъканта на обществото се разлага и то се разделя на враждуващи до смърт лагери. Не се залъгвай от спокойствието, което цари наоколо. Ако драснем по повърхността, ще рукне кръв.

— Вие карате тази кръв да се лее!