Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Затегна ремъците на монокуляра, легна по гръб и като си помагаше с пети и ръце, започна да лази назад. Не беше чак толкова трудно, само трябваше да внимава много. Макар и Елена да бе заслепила камерите по електронен път, всички останали системи оставаха в действие. И въпреки всичко най-голямата заплаха не идваше от тях, а от евентуално минаващ охранител, както вече му се бе случило на два пъти.

Успешно мина и през последната редица. Остана няколко секунди повече легнал, искаше да се съсредоточи. Огледа стените отново и след малко седна. Вече не бе далеч от контролния център. Оттук нататък ще трябва да го води Елена.

Натисна копчето и прошепна:

— Преминах окей. Сега накъде?

Отговор нямаше. Повтори въпроса си, сега малко по-високо.

Пак не получи отговор, само типичния лек пукот на атмосферните смущения.

— Елена, обади се!

Нищо.

— Обади се, моля те! Трябва да ме водиш!

Тишина и лек пукот.

Откъде да мине, по дяволите! И какво става?

Да не би връзката нещо… Пак се опита, пак не получи отговор. Да не би да действа радиозаглушителна техника?

Но тогава защо са им на местните хора радиостанции? Нямаше начин селективно да се заглушават само един тип връзки. Или заглушаваш всичките, или нито една.

Къде е Елена?

Обади се пак и пак. И все същото.

Какво ли й се е случило? Значи не бе преценил всички възможности, по дяволите! Студени тръпки полазиха по гърба му. Но сега не можеше да спре и да се откаже, нито да тръгне да я търси. Трябваше незабавно да действа.

В същия миг подуши миризмата на храна. Значи някъде наблизо има столова. Дъхтеше на нещо вкусно, на подправки и месо.

Малко по-нататък коридорът свиваше вдясно. Подаде глава, видя човек с черни панталони и бяла риза с дълги ръкави, с голям поднос в ръце, да пресича широко помещение. Изход от положението имаше — носеше подобни дрехи! Бързо свали жилетката, изхлузи трикото и го замени с бяла риза и черни панталони.

Отново надникна на ъгъла, чу смях, закачки, лек звън на посуда. Дръпна се назад, изчака отново да чуе шума на отварящата се врата и тогава затича с леки, гъвкави, котешки скокове. Беше същият келнер, отново натоварен с пълен поднос лакомства.

За секунди бе зад него: знаеше, че сериозна съпротива няма да срещне, но не можеше да си позволи никакви шумове, викове. Всичко стана светкавично — запуши устата му с длан, обви ръка около гърлото, свали го на земята и в същото време взе подноса. Келнерът се опита да викне, но пръстите на Брайсън мигом притиснаха нервния възел под челюстта и той се отпусна в безсъзнание.

Остави подноса на пода, бързо завлече тялото в началото на галерията, за да го постави в седнало положение, със скръстени ръце и провиснала глава — сякаш се опитва да подремне набързо. Върна се, взе подноса.

Давай, давай, повтаряше вътрешният глас. Всеки миг може да мине друг келнер и да се развика. Оперативно-командният център бе някъде наблизо, но къде?

Сви по съседния коридор, вратите се отвориха автоматично. Не, тук бе официалната трапезария, очевидно неизползвана тази вечер. Върна се към кухнята, в посоката, откъдето бе дошъл келнерът първия път. Отново вратите се отвориха автоматично и в дъното на коридора забеляза главното фоайе, а преди него свиващ вдясно коридор. Може би там някъде? Последва интуицията и тръгна по коридора вдясно. След около петдесет метра пред него се изпречи врата с надпис: „ОХРАНА — ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!“

Спря пред нея, дълбоко пое дъх, за да успокои топката, сетне почука.

Никой не отговори. Сетне забеляза, че на касата й има малък бутон. Натисна го.

Мина малко време, тъкмо се накани да го натисне отново, от говорителчето на стената долетя глас:

— Да?

— Здравейтеее, иде хранатааа — рече Брайсън с напевен глас.

— Нищо не сме поръчвали — отвърна дрезгав и подозрителен глас.

— О, така ли? Не желаете, проблем няма. Г-н Манинг нареди всички да си хапнат добре тази вечер, но ще му кажа, че не сте искали. Никакъв проблем.

Вратата се отвори рязко. На прага застана едър, набит мъж в син блейзер, с видимо несполучливо новобоядисана кестенява коса — цветът не стоеше добре и отиваше леко в оранжеви тонове. На ревера му висеше карта и Брайсън мигом прочете името: Рамси.

— Дай го тук, ще го взема — изръмжа той и протегна ръка.

— Извинете, но ще трябва да си отнеса подноса — нужен ми е, голяма навалица тази вечер, знаете. Ей сегичка набързо ще ви сложа… — и без да чака разрешение, Ник пристъпи напред.