Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Асансьорните врати бяха от полирана стомана, встрани на стената имаше бутон за повикване и клавиатура. Ник натисна бутона, но копчето не светна. Натисна го пак, резултатът бе същият. Може би трябваше да внесе определен код чрез клавиатурата? Евентуално поредица от четири цифри. Без кода повикването не се задейства. Ето и отговор на първия въпрос — само пропускът не е достатъчен.

Огледа околните стени. Тук наистина имаше камери, но Елена вече бе пуснала в системата вчерашен запис. Ако по някаква причина не бе успяла да го направи или се бе усъмнила в успеха си, досега непременно щеше да му се обади. Сега тя бе неговите очи и уши, той изцяло зависеше от нейните умения и щателно изпълнение на уговореното.

Естествено, че можеше да отвори асансьорните врати с лост, но бе сигурен, че подобен ход би бил погрешен. Съвременните асансьори работят в електронна схема и при прекъсване на веригата клетката просто няма да потегли. Това правило важи за цялата асансьорна техника, строена през последния четвърт век, че и не само за нея. А пък ако някъде се подаде сигнал, че асансьор номер еди-кой си не работи, това веднага ще привлече вниманието на охраната. Дори междувременно той да проникне във вилата, пак нямаше смисъл от подобен риск. Ефикасното влизане изисква да не бъдат оставени никакви следи.

По тази причина си носеше блок-ключ — специален инструмент, използван от техниците от асансьорната поддръжка при аварийни случаи. Дълъг е около петнайсет сантиметра, широк сантиметър и половина, от неръждаема стомана, плосък, на върха извит. Вмъкна го на върха на вратата и встрани, между касата и самата врата, където е механичният отварач, придвижи го вдясно, натисна пластината на ключалката, вратите плавно се отвориха.

От тъмната, празна шахта със стоманени стени полъхна хладен въздух. Кабината бе някъде на по-горен етаж. Извади халогенен фенер и светна нагоре, придвижи лъча вдясно, сетне вляво, „опипа стените“ с него. Не откри нищо окуражително. Този тук не бе конвенционален асансьор като онези от жилищните сгради с барабанно теглене, противотежести и метални въжета, които да използва за катерене с помощта на алпинистки техники. Технологията бе друга, доста модерна — клетката се движеше хидравлично по монтирана вдясно масивна релса. Самата релса бе извънредно хлъзгава поради дебелия слой грес. Нямаше начин да се катери по нея. Просто не ставаше.

Бе очаквал най-лошото и си го бе получил.

Елена бе проникнала в архива още преди първия им разговор по радиостанцията. Бе открила, че в системата данни на „Систематикс“ се пази цифрова информация от наблюдение-камери за последните десет дни; тя се актуализира автоматично и не е трудна за достъп. Съвсем не й бе трудно да извика вчерашен запис и да го преименува с днешна дата, а сетне да го въведе във видеосистемата. Проста компютърна обработка. Дори елементарна, но за спец като нея. В момента, вместо да следи действителната обстановка във вилата, охраната гледаше вчерашните записи, отместени назад във времето точно 24 часа, до секунда и минута. Естествено това важеше за камерите от 1 до 18, външните и някои от вътрешните, където хора рядко имаше или изобщо не минаваха.

В задните джобове на жилетката си Брайсън носеше леки магнитни котки, обичайно използвани при работа по куполи на танкове, по оглед на подводните части на кораби или петролни сонди. Сега ги постави и на ръцете, и на краката и бавно тръгна по стената. Движеше се мудно и мъчително, по една стъпка с единия, сетне с другия крак, отмерено, почиваше, повтаряше същите операции с ръцете и скоро установи добър ритъм. Гладката метална плоскост бе по-трудна и доста по-различна от профила на танков купол или корабен борд. Докато се изкачваше, мислеше за разстоянието — около 70 метра, което измина при спускането във вентилационната шахта, и то под нивото на моравата. Направи няколко бързи изчисления и реши, че асансьорът спира поне на две нива под въпросното. А на него му бе нужно основното — главно — ниво на резиденцията.

Често палеше халогенния фенер, за да огледа обстановката и скоро забеляза вратата на едното от подземните нива. Отлично знаеше, че асансьорът може да потегли нагоре или надолу абсолютно по всяко време. Тръгне ли към него, единственото спасение е мигновено да се „приюти“ в тясното пространство между стената, на която бе монтирана релсата, и самата кабина. То бе с дълбочина около 45 см и би могъл да избегне евентуалната смърт при положение, че се прилепи с лице към стената и успее да се задържи неподвижен. Такава бе вероятността да оцелее. Непрестанно се ослушваше за евентуални шумове.