Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Ако има късмет.

Хвана се за ръба на пристана и леко се покачи на него.

Сега между него и вилата бе хангарът — пречеше му на видимостта, но го и прикриваше. На моравата бе сравнително тъмно, огряваше я само отразена от околните сгради слаба вторична светлина. Седнал на края на дока, свали жилетката и започна да съблича леководолазния костюм. Сетне извади оръжия и инструменти от непромокаемите калъфи, за да ги подготви за действие, и отново сложи жилетката — този път направо върху трикото. Разстоянието до хангара премина с лазене, сетне се изправи. Извади пистолет и пристъпи напред — хангарът бе пуст. Тръгна към моравата.

Дотук добре! Но важното тепърва предстоеше, трябваше да събере цялата си изобретателност и воля. Измъкна черна плетена маска и си я сложи. От друг джоб извади монокулярно устройство за нощно виждане — тип „Метаскоуп“, което засича и инфрачервена светлина, и го постави на дясното око.

И веднага забеляза лъчите.

Те кръстосваха моравата нашир и надлъж — лъчеви сензори за движение, най-вероятно свързани с инфрачервени камери. Пресечеш ли зелената площ, неминуемо ще прекосиш лъч, че и два или три и ще включиш алармената система.

Но имаше и добра новина: лъчите минаваха успоредно на земята и на височина не по-ниско от 90 см — за да не се задействат алармите от по-дребни животни, с каквито гъмжеше околната природа.

Ами ако има кучета?

Напълно възможно. Сигурно имаше кучета пазачи, макар че досега не бе чул лай.

Нагласи монокуляра грижливо и тръгна на четири крака — ръце и колене — да прекоси моравата. Тогава чу ръмженето и косата му настръхна.

Бе ниско, като предупреждение. Огледа се бързо и ги видя — три едри кучета, застанали в сенките по периферията на зелената площ. Не домашни питомци, а добермани с издължени муцуни, обучени, свирепи.

Чак стомахът го сви. Боже Господи!

Те се втурнаха към него с отворена паст, с искрящи в мрака зъби, с прави крака, галопиращи досущ като коне, ръмжащи, лаещи — истински зверове. На четирийсетина метра и все по-близо! Измъкна бързо пистолет и в бърза поредица изстреля няколко стрелички. Оръжието изкиха четири-пет пъти, два от носителите на мощно упойващо вещество излетяха далеч от целта, но другите три попаднаха точно в мишените: двете предни кучета паднаха почти веднага, третото продължи още няколко метра, но краката му се подгънаха и то тежко се свлече на тревата. Стреличките действат светкавично — практически те са спринцовки-куршуми, съдържащи десет кубически сантиметра нервно-мускулен препарат с транквилизиращо действие на базата на фентанил.

Брайсън започна да се поти тежко и неволно се разтрепери целият. Беше подготвен за подобно препятствие, затова и носеше това често използвано от служители на зоопаркове и ветеринари оръжие, наречено „дартгън“. И въпреки всичко за малко не го бяха спипали на място. Представи си кучетата върху него: острите зъби на гърлото или в слабините. За известно време остана легнал по корем, застинал в очакване, готов. Може би имат още от тези зверове, нещо като втора вълна? Лаят може би е привлякъл вниманието на охраната? Но Ник отлично знаеше, че и кучета пазачи често вдигат фалшива тревога. Когато лаят им утихне, охраната приема, че не е имало нищо сериозно, и обръща вниманието си към други неща.

Така лежа неподвижен поне 30–40 секунди, черното му облекло и маската почти слети с околния полумрак. Може би други кучета нямаше, но така или иначе времето му бе кът. Знаеше, че някъде наоколо трябва да има покрити с решетки вентилационни отвори — основно изискване за подземни гаражи, регламентирано в строителния закон. Нали големият подземен паркинг бе точно под моравата — бе чел всичко написано за него. В една от статиите се споменаваше за спорове с държавните инспектори относно устройството на гаража, наречен от журналистите „Пещерата с прилепите“, в който се влизаше през вкопаната в хълмистия терен задна част на къщата. Споровете били именно за вентилацията на огромното подземно помещение и под натиска на закона и пресата Манинг отстъпил и се съгласил на моравата да бъдат пробити умело прикрити вентилационни шахти.

Сега Ник отново запълзя по моравата, като избра лявата посока, накъдето го водеше интуицията. Като внимаваше да не докосне лъчите, той обходи поне една четвърт от тревната площ и чак тогава усети лекия наклон към къщата. А след малко напипа и метала на решетка. Легна встрани и затърси евентуални болтове, готов да ги развива — носеше си всичко нужно за целта. Оказа се, че решетката е просто набита в рамката, и след няколко опита с подходящо тънко длето тя бавно излезе.