Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Сега оставаха още около три метра до ниво ЕДНО — нужното му, където бе спряла и кабината. Доста неудобно, но не и неочаквано. Брайсън търпеливо продължи да лази нагоре — ръка — крак, ръка — крак, докато стигна точно под самата клетка. Внимателно се протегна и се хвана с котките за дъното, за да увисне след малко, хванат за долната й рамка. Краката му висяха в празното пространство; погледна надолу — дъно не се виждаше! Знаеше, че не бива да гледа натам — от дъното го делят поне 70–75 метра. Не дай Боже нещо да стане, магнитите да дефектират и… Не биваше дори и да мисли за такава евентуалност. Не че страдаше от акрофобия, но не бе чужд и на нормалния човешки страх. А сега нямаше и време да почива — асансьорът можеше да тръгне всеки миг. И колкото се може по-бързо той започна изкачване по стената на кабината, притиснат в тясното пространство между нея и стоманената плоскост на шахтата.

Боже, дано не тръгне — молеше се той трескаво. — Нека да не тръгва сега! Нека никой да не вика асансьора! Не точно сега…

Стигна тавана на кабината и горното ниво на вратата, там почина за миг, свали котките и бързо ги прибра по съответните джобове. Светкавично повтори операцията, която бе направил долу с блок-ключа, този път с пръсти — ключалката се виждаше добре.

Вратите се отвориха.

Има ли някой отвън?

Надяваше се да няма. Но бе готов и за такава възможност.

Обширното, елегантно обзаведено фоайе бе празно — виждаше го през цепнатината между ръба на клетката и рамката на вратата — осветлението бе слабо — може би работеха една трета от лампите. Отвори тънкия метален капак на тавана на кабината и меко тупна на пода. Престъпи през прага и околните светлини по стената мигом светнаха, активирани може би от закачения на якето пропуск.

Беше вътре!

Двамата пред камерите — началник и подчинен — правеха поредната рутинна проверка, задължителна, скучна до затъпяване, изпълнявана безброй пъти на ден.

— Камера едно?

— Чисто.

— Камера две?

— Чисто.

— Камера три?

— Чие… чакай за миг…, да, чисто.

— Какво видя?

— Стори ми се, че долових движение през големия прозорец-картина, но се оказа дъжд.

— Камера четири?

— Чарли, извинявай, трябва да те помоля… навън здраво вали, а пък когато ми започна смяната, бе слънчево, великолепно, никакви признаци за дъжд като вчерашния нямаше. И оставих гюрука на ягуара свален. Шибано сиатълско време, знаеш! Моля те да изтичам за миг, да го спусна, а?

— Не си го прибрал в подземния гараж, така ли?

— Ами, малко закъснях и затова го зарязах отвън — смути се охранителят. — Кожата е скъпа, ще стане на нищо от водата…

Чарлз Рамси, шеф на сигурността, въздъхна раздразнено.

— За Бога, Бейн, би трябвало да те накажа… хайде, бягай и се връщай веднага!

Сърцето му още тупаше от усилието и напрежението. Обърна се и се присегна към ключалката, за да затвори вратите. Не биваше да привлича излишно внимание — след спиране и излизане на пътниците вратите автоматично се затварят, за да се отворят при натискане на бутона. Беше му малко високо, затова се надигна на пръсти и тогава усети движението. Бе бързо и мина през линията на светлината. Светкавично се извъртя, а човекът вече бе почти върху него, готов да го закове на пода. Ник го блъсна с тяло, охранителят замахна, Брайсън успя да блокира, да хване дясната му ръка и да го ритне в коляното. Другият изръмжа, загуби равновесие, но само за миг, изтръгна се и веднага посегна към пистолета на колана.

Грешка! Трябваше да си с изваден пистолет, помисли Ник и с все сила го ритна в слабините. Носеше леки обувки, но с метални върхове. В същия миг се чу шумът на асансьора — някой повика кабината и тя потегли, а вратите останаха да зеят — нали механизмът бе блокиран.

Ник не загуби време, а ритна ръката, която вече бе извадила оръжието — последното отхвръкна, Брайсън се завъртя и удари охраната с все сила с крак — боен удар, който отхвърли мъжа назад. С удивено изражение, неразбиращ какво точно става, той залитна назад, напразно размахал ръце в опит да се хване за нещо, и падна заднишком в шахтата. От устата му излезе протяжен рев на ужас, който отекна дълбоко, металически и се върна няколко пъти, сетне се чу тъп удар…

Охранителят с ягуара — млад, русокос здравеняк — излезе през сервизния изход, който водеше направо на открития паркинг. Стъпи на откритото и замръзна с удивено изражение на лицето. Какъв ти дъжд!? Да не би да сънува, що ли? Само преди миг валеше като из ведро — също както и вчера, а сега бе чиста и ясна, звездна нощ, дори топла.