Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Елена набързо сглоби отделните възли и свърза модема. Сетне седна и скоро влезе в Интернет. Отляво постави взетия от Доусън джобен компютър и започна да работи и с двата.

— Имам нужда да пийна нещо, мили — обади се тя.

Брайсън извади бутилка скоч от хотелското барче, наля и на себе си и попита:

— Теглиш ли нещо?

Тя кимна и с благодарност отпи от чашата.

— Защити, допълнителни трикове… Доусън си е взел необходимите предпазни мерки. Трябва да ги заобиколя някак си или няма да влезем в компютъра му. Но така или иначе без паролата не може. Без нея сме загубени. Опитвам разни номера, дано стане…

Ник взе портфейла на Доусън и започна да рови из него.

— Тук дали има нещо?

— Кредитни карти, пари, някои документи… вече гледах. Чакай малко… ето! Влязохме! В личния му дневник.

— Браво, Елена! Страхотна жена си! — похвали я Брайсън и отпи в чест на успеха.

— Това ми е призванието, Ник, обичам си работата. Страхотни хора са такива като теб… всъщност май никога не съм срещала човек точно като теб.

— Значи не си познавала много мъже, това е добре за мен.

— Откъде знаеш колко съм познавала и как? Срещала съм много, много мъже… ехе! Но никога такъв смел и… как да кажа… инат като теб! Като се хванеш за нещо, не го пускаш.

— Не зная дали е точно така. По едно време — когато ти избяга и се скри — се бях отчаял и бях започнал да пия като смок… сигурно тогава съм бил именно инат. Обиден, наранен, объркан и разгневен. Но не знаех, не бях сигурен…

— В какво не беше сигурен?

— Защо избяга. А трябваше да разбера. Човек не може да приеме подобно нещо, без да знае причините… сърцето ми се късаше тогава.

— Е, не попита ли Тед Уолър?

— Защо да го питам, като го познавам. Всъщност питах го, той направо отказа да ми каже. Той си е такъв, ако е сметнал за нужно…

— Чакай малко, тук има нещо — прекъсна го тя. — О, Боже…

— В дневника виждам име и бележка: „Да се обадя на Х. Дън.“

— Ха, Хари Дън, а? Има ли телефонен номер?

— Не, само този текст: „Да се обадя на Х. Дън.“

— От кога е бележката? Питам кога е въведена? Може ли да се провери?

— Може — от преди три дни.

— Какво? О, Господи, Дън си шета насам-натам и изобщо не е болен! Но общува само с когото си иска. В този дневник няма ли телефонен указател, адреси, такива неща?

— Има какво ли не — огромно количество най-различни данни.

Тя натисна няколко клавиша и наведе глава.

— Всичко е кодирано. Шифър… И адресите, и телефоните, и още нещо, озаглавено като „Преводи“.

— По дяволите!

— Е, всяко зло за добро.

— Какво му е доброто?

— Човек кодира данни само когато те са му много ценни.

Значи тук са важните неща, тайните. Все едно заключената стая, в която искаш да влезеш.

— Е, и така може да се каже, но каква е ползата?

Проблемът е, че сегашните ни ресурси са ограничени. Този компютър е напълно съвременен, но няма голяма мощ, както свръхкомпютрите в Дордона. Кодиращите алгоритми не са чак толкова страшни, но пак представляват трудност.

— Можеш ли да се справиш? — нетърпеливо попита Ник.

— Евентуално.

— Колко часа са ти нужни?

— О, Ник, с този компютър дни или седмици, и то само защото познавам тънкостите, казано с други думи.

— Хей, та ние нямаме такова време.

Елена замълча и наведе глава, замислена.

— Виж — рече тя след минута, — мога да импровизирам и да се опитам да хитрувам. Да разпределя работата по разни хакерски адреси в мрежата, да им подхвърля задачки, така да се каже — да се опитат да разчетат отделни милиарди комбинации. Може да се получи, може и не. Вероятността е както при старата шега: на безброй маймуни даваш пишещи машини и чакаш да видиш коя ще надмине Шекспир.

— Звучи доста съмнително…

— Ами така си е — не мога да гарантирам нищо.

Три часа по-късно, когато Брайсън се върна с пакетирана за къщи китайска храна, Елена изглеждаше все така тъжна и уморена.

— Нямаме късмет, а? — попита я той.

Тя поклати глава. Бе запалила цигара — не я бе виждал да пуши, откакто бе напуснала Румъния. След малко извади от флопито една от дискетите, взети при бягството им от Дордона, хвърли я на масата и загаси цигарата. Влезе в банята, излезе с мокра кърпа на челото и се отпусна в едно кресло.

— Боли ме главата… напрежението е голямо.

— Почини си — рече Брайсън, пристъпи към нея и започна да масажира врата и раменете й.

— Боже, Ник, как само го правиш! Чудесно е, благодаря ти… знаеш ли, трябва да се свържем с Уолър.