Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— Напълно разбирам, че сте длъжни да следвате определените служебни процедури — обади се Ник, — но държа да кажа, че една внимателна балистична експертиза ще разкрие истинския убиец на г-н Виър и той е Доусън.

— Заместникът убива началника си, а? Ех, как не се досетих сам — усмихна се Съливан.

— Вижте — трескаво заговори Ник, — Доусън бе агент на световна престъпна организация, която има интерес международният договор за сигурност и мерки за наблюдение да бъде приет възможно най-бързо. Предполагам, че трудно ще се намерят незабавни доказателства за това ми твърдение, но ако проверите лицата, с които Доусън се е срещал напоследък, телефонните му разговори, посетителите, ще разкриете редица интересни факти…

Внезапно отвън някой силно блъсна вратата. Нахлуха двама едри, мускулести мъже в униформи, с насочени за стрелба автомати.

— Министерство на отбраната — „Специални части“ — ревна единият.

Съливан го изгледа с учудване, спокойно.

— Не са ме уведомявали за вашето участие, сър — рече той хладно.

— Нито пък нас — за вашето. Оттук нататък ние поемаме операцията. Предайте арестуваните и сте свободни! — нареди вторият — висок, беловлас, със зли и студени очи.

Брайсън зърна автоматите в ръцете на новодошлите и изтръпна — бяха чешки. Откога британското военно ведомство екипира специалните си части с чешки збройовки? Изскърца със зъби и безсилно напрегна ръце в белезниците.

— Не вярвайте! — високо викна той. — Тези хора са самозванци!

Видимо съмняващ се, но не и сигурен, Съливан изгледа Брайсън, сетне двамата до вратата.

— Военно министерство, а? Специални части?

— Точно така — викна вторият гневно. — И поемаме случая, дръвник такъв!

— Залегнете, това са убийци! — с все сила изкрещя Ник.

Елена незабавно падна на колене, той след нея. Между тях и вратата имаше немалко дървени прегради — столове, скамейки.

Но за другите бе късно. Едрите мъже до вратата откриха огън без предупреждение. Куршуми засвириха из залата, тънко запищяха рикошети, разлетяха се дървени трески. Ченгетата се опитаха да извадят оръжието си, но не успяха. Рухнаха и четиримата, окървавени, надупчени от залповете на скорострелните автомати.

Елена не спираше да повтаря:

— Ох, Боже мой, Боже мой, о Боже, помогни…

Ужасен и потресен, Брайсън безплодно напрягаше китки в белезниците. Това бе краят…

Залата се изпълни с пушек, замириса на кордит и на кръв. Белокосият си погледна часовника и свали автомата. Повече от ясно бе какво става. Прометеевците не можеха да позволят Брайсън и Елена да попаднат в ръцете на официалните английски власти. Следствието безсъмнено щеше да извади на бял свят прекалено много факти… Най-добрият изход бе двамата да бъдат незабавно убити, а може би първо разпитани и сетне…

— Имаме няколко часа на разположение — обади се белокосият. — Може да си устроим кратко забавление: на серума не издържа никой, дори и този герой тук… Много е напреднала науката, да знаеш.

Убиецът се ухили злорадо и равните му бели зъби бляснаха. Ужким говореше английски като местен, но сега Ник усети, че акцентът му е типичен за холандец. Извъртя се по гръб, огледа се трескаво. За съжаление телата на мъртвите полицаи бяха далече — нямаше как да вземе ключ, нямаше и нищо подходящо под ръка. Но да стои тук бездеен и да чака да му инжектират серума на истината? Не, това нямаше да го бъде! По-добре да го застрелят. При това тези двамата грубияни тук като нищо можеха да сбъркат дозата и да го изпратят на онзи свят или пък завинаги да повредят мозъка му.

Не, не става — по-добре смърт, така и така след серума не оставаше нищо друго…

Роби Съливан лежеше на пода в полушок. Бе усетил нещо като конски ритник в гърдите, когато онези двамата откриха огън, по-късно се осъзна на пода. Куртката отпред бе подгизнала от кръв, дишаше с мъка и нещо в дробовете му свистеше. Имаше усещане, че се дави. Сигурно единият бял дроб е разкъсан, а дишането става все по-трудно и по-трудно — опитваше се да мисли — всъщност какво се случи? Двамата с белезниците май залегнаха навреме, но не беше сигурен. Но пък всичките му колеги и другари — до един женени и с деца — лежаха мъртви около него. То човек отлично знае, че заложи ли си веднъж живота като полицай, може да очаква и най-лошото, но пък през последните години работата им в Уестминстър се бе оказала мирна и спокойна. Защо се бе случило така? Защо бяха убити колегите му? А както изглежда и неговите часове са преброени… Но така и не разбра най-важното: тези въоръжени мъже защо дойдоха? Да освободят убийците на министъра ли или за друго? И защо онзи мъж на два пъти се бе опитал да го предупреди, а той така и не реагира навреме? Гледаше в тавана, очите му губеха фокус и отново го възстановяваха… колко ли време още ще остане в съзнание? Болка нямаше, това поне бе добре.