Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Изобщо не бе успял да извади пистолета, но кой за Бога би повярвал, че хора от военното министерство ще стрелят по полицаи? Ами да — те изобщо не са от Министерството на отбраната. Пък като помисли… то и униформите им едни такива странни… Онзи с белезниците е прав… може би и другите неща, които каза, са истина. И все пак… кой тогава уби министъра? Нещата ставаха прекалено сложни за мозъка на Роби, но пък мъжът се бе предал доброволно, и то именно след като видя картата му. Докато мъжете с автоматите са хладнокръвни убийци. Роби не бе служил толкова години в полицията, че да не може да познае поръчкови екзекутори.

Сега Съливан бе почти сигурен, че умира. Колко ли часа му остават? Или минути? Бог само знае… Но всемилостивият Господ Бог ще му помогне, ще му даде още един-единствен шанс да поправи нещата. Поне доколкото е възможно. Помогни ми, мили Боже! И бавно, несигурно, като насън, ръката му тръгна към кобура.

— Вас ви търсят по цял свят, както сигурно си знаете — надвеси се над Ник мъжът с холандския акцент.

Елена ридаеше, закрила очи със заключените си ръце и само повтаряше:

— Моля ви, недейте! Недейте… моля ви! Моля ви…

Вторият също се доближи, преметнал автомата през рамо. В ръка държеше спринцовка.

— Убийството на министър, при това външен, е много сериозно престъпление — рече той. — Но ние желаем само да разберем едно нещо: защо толкова упорствате да ни се бъркате, да ни създавате трудности?

Ушите на Брайсън внезапно го засърбяха. Наостри слух — наблизо ставаше нещо! Усещаше го с всичките си сетива. Извъртя очи, без да мърда глава, и забеляза, че Съливан бавно и мъчително вади пистолета… Незабавно върна очи към надвесения убиец. За нищо на света не бива да позволява този тип да види какво прави полицаят! Напъна се да кихне и успя, опита се да вдигне ръце към лицето си, но белезниците пречеха. Едрият мъж над него се ухили.

— Добре са те запечатали момчетата. Но слушай сега — Управлението вече не съществува, сигурен съм, че си научил. Няма откъде да дойде помощ. Ресурси няма, няма нищо. Сам си и сам ще си останеш да тичаш срещу вятърните мелници, както беше казал някой си там, нали?

Отвличай му вниманието! Отвличай го, не позволявай да се огледа — съскаше остър глас в съзнанието на Брайсън.

— Ами, сам! — самодоволно рече той. — Ти така си мислиш, защото толкова ти е акълът. И информацията. Още преди да вдигнете френската централа във въздуха, ние бяхме взели мерки. Следят ви! Цялата ви пасмина е под наблюдение, вие какво си мислите? Нищо няма да успеете да направите. Ще видиш!

Пръстите на полицая стискаха дръжката на пистолета, измъкваха го от кобура и пак го изпускаха обратно! Отново го хванаха… ето сега!

Убиецът се направи, че не чува тези думи.

— Виж сега, няма никаква причина да се лее повече кръв — рече с равен глас. — Просто искаме да си поприказваме с теб откровено, честно. Това е всичко.

Брайсън повече не смееше да върти очи, но долови лек металически звук по плочките на пода. Трябваше да вдигне шум, да разсее този над него!

— Какво си мислите вие? — развика се с все сила Ник. — Каква е ползата от всичките ви разрушения, от дивия ви тероризъм? Ами бомбите? Защо е нужно да се взривява пътнически самолет във въздуха и да загиват стотици невинни жени и деца, а?

— Ние вярваме, че малцинството трябва да бъде пожертвано в името на мнозинството. Какво значи животът на няколкостотин души пред сигурността и благоденствието на милиарди…? — гласът на убиеца внезапно заглъхна и той се заслуша в нещо, извърна глава и само успя да викне: — Томас!

Изстрелите в притихналата зала бяха оглушителни, два поредни, незабавно един след друг. Съливан бе събрал остатъка от силата и волята си, за да надвие шока и постепенно обхващащата го апатия. Първият куршум влезе в челото на едрия мъж с холандския акцент и излезе през тила му заедно с облак кръв и раздробена материя. Физиономията му на смес от изненада и ярост замръзна и той тежко рухна. Вторият убиец падна на колене безмълвно, сетне захлупи лице на пода — куршумът бе минал ниско през врата му, засегнал главни артерии и гръбначния мозък.

Елена неистово се затръшка по пода, обезумяла от страх. Когато отново настъпи тишина, тя се ослуша и леко надигна глава, но дори не успя да изпищи — бе занемяла от ужас. След малко притисна ръце към гърдите си и започна да се моли на тих глас, а от очите й закапаха едри сълзи.

От устата на сержант Съливан излизаха хриптящи звуци предсмъртен вопъл може би. Гърдите му тихо свиреха — Раната бе наистина лоша. Брайсън погледна към него и реши, че едва ли му остават повече от две-три минути живот.