Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Елена си погледна часовника.

— Обещаха ми за след три часа и малко.

— Късно е. Ако тръгнем с кола…?

— Не, в никакъв случай. Разстоянието е голямо. Предлагам ти да отидем направо на летището, да ги натиснем, ако трябва да се позовем на Уолър и да ги накараме да побързат.

— Добре, да отидем. А нещата се развиват точно както каза и Дмитрий Лабов.

— Кой пък е Лабов?

— Заместникът на Пришников. Той се самоуби, но преди това успя да каже нещо в смисъл, че механизмите вече били в ход, задействани. Властта щяла да бъде изцяло поета. Всичко щяло да си дойде на мястото! И добави, че оставали броени дни.

— Знаеш ли, той сигурно е говорел за крайния срок! Боже мой, Ник, ти си прав — няма никакво време!

Елена рязко се изправи и в същия миг за частица от секундата светлините в стаята примигаха.

— Какво беше това? — стресна се тя.

— Имате ли авариен генератор в сградата?

— Естествено. Как да нямаме.

— Е, току-що се включи той.

— Но той действа само когато токът спре централно — при повреда… нищо не се е случило, доколкото виждам…

— Давай! — изрева Ник и скочи на крака. — Незабавно трябва да излезем оттук!

— Какво?

— Да бягаме, Елена! Веднага! Нещо току-що стана с електромрежата… къде е най-близкият изход?

Елена се обърна, посочи наляво.

— За Бога, давай! При насилствено проникване сигурно ключовите за сградата входове-изходи автоматично се запечатват! Сто на сто това е станало!

Брайсън отвори вратата и затича по коридора. Елена се поколеба, грабна няколкото дискети от масата и хукна след него.

— Накъде? — извика той през рамо.

— Ето, оттук! — викна му тя, изпревари го и поведе.

Минаха по няколко къси коридора и внезапно се озоваха пред двойни врати с надпис „АВАРИЕН ИЗХОД“ и голям, боядисан в червено лост. Брайсън рязко го натисна, вратите се разтвориха и двамата излязоха в открит коридор. Посрещна ги тъмната нощ, лъхна студен въздух, а зад тях писна алармената инсталация.

На около два метра отпред отляво надясно се затваряше голяма и тежка решетка, която бавно пълзеше по релси. Бяха се включили автоматичните устройства.

— Давай, давай! — изкрещя Брайсън и скочи през останалия процеп, повлякъл Елена за ръка.

Успяха да се измъкнат просто последната секунда. Огледаха се — бяха на стръмния склон и недалеч от каменната вила. Самият авариен изход бе скрит в гъст храсталак.

Затичаха надолу по склона, хванати за ръка, задъхани.

— Тук някъде да има автомобил? — викна Ник.

— Имаме един с повишена проходимост, винаги стои пред входа — отвърна Елена. — Ето го там!

Бе малък лендроувър модел „Дифендър 90“ с четворно задвижване, чиято боя мътно блестеше на лунната светлина. Брайсън се вмъкна в кабината и посегна към ключа. Нямаше го в контакта. За Бога, къде ли е?

Елена се качи от другата страна и посочи с ръка.

— Виж под гумената настилка.

Брайсън светкавично затърси по пода и наистина го намери подпъхнат под гумираното подово покритие. Колата запали с рев и Брайсън я подгони по тясната алея. Колкото се може по-далеч от подземната инсталация.

— Ник, какво става? — озърташе се Елена.

Преди Брайсън да успее да си отвори устата за отговор, зад тях се чу глух бумтеж, сетне лумна ослепителен блясък в бяло, изтрещя могъща експлозия, която разтърси вътрешностите на планината. Огромна маса земя и камъни полетя във въздуха. Взривът се движеше отдолу нагоре, ечаха титанични трясъци, цялата околност се разтресе няколко пъти, ехото отекна надалеч. Лендроувърът излезе от алеята и полетя през околните храсталаци, металът на каросерията се нагорещи, а Брайсън усети, че на гърба му облегалото почти пари.

Елена с мъка се задържаше на седалката, всеки удар на шасито в неравния терен я изхвърляше нагоре и изцяло ужасена, тя изпищя:

— Боже, Ник, Господи, помогни ни! Всичко е разрушено… компютрите… Крис… Боже, Ник, гледай, гледай!

Но Брайсън нямаше време да се обръща назад. С все сила стиснал волана, той натискаше газта и зъбите му скърцаха. Трябваше да изчезнат оттук максимално бързо, нямаше и секунда за губене. Добре че големите гуми с лекота преодоляваха всички препятствия на терена — джипът наистина бе с повишена проходимост. По-бързо и все по-бързо те летяха напред, а той си мислеше само едно нещо: „Спасих Елена! Спасих я и сега тя е с мен!“

Засега.

„Боже Господи, докога?“

Пристигнаха в Лондон някъде около десет часа вечерта — вече бе късно да вършат каквото и да е. Но за пръв път от пет години насам спаха в едно и също легло в хотел на „Ръсъл Скуеър“. Отначало бяха като непознати, а след известно време спонтанно изригнаха потискани чувства и телата им реагираха с цялата неведома сила на раздялата: любиха се страстно, дълго и отчаяно. Заспаха притиснати един в друг, с преплетени ръце и крака, изтощени от любовните усилия, но и от огромната отговорност, която ги бе довела тук.