Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

На следващата утрин говориха за преживения кошмар, обсъдиха някои подробности, опитаха се да анализират случилото се.

— Когато се обади на дежурния на пистата, за да поръчаш самолета, стерилен телефон ли използва? — попита Ник.

Елена бавно поклати глава, лицето й бе опънато от съмнения.

— Не, дежурният не разполага със скрамблър, затова нямаше как. Но всички разговори в рамките на тамошните ни инсталации бяха повече от сигурни. Комуникационният ни център бе осигурен срещу външна намеса. При разговори с Лондон, Париж или Мюнхен винаги сме употребявали стерилни канали, но единствено с цел да протектираме адресанта.

Но подобни разговори — на повече от 200 мили — вървят по наземните канали и се пренасочват от микровълновите новите кули, а именно те са уязвими от сателитно подслущване, нали?

— И наземните линии могат да се подслушват, но пряко не сателитно. Трябва да се използват директно свързани с телефонната линия конвенционални средства, а това означава подслушвачът предварително да знае откъде идва повикването.

— Значи Прометеевците очевидно добре са познавали центъра в Дордона — констатира Брайсън. — И въпреки взетите от Уолър мерки движението на пистата трябва да е било постоянно наблюдавано. А тамошните инсталации са лека мишена за телефонно подслушване.

— Уолър, да! За Бога, добре че отлетя навреме. Но трябва да му се обадим…

— Убеден съм, че вече знае. Но Крис Еджкоумб…

Елена закри очи с ръка и изхлипа.

— И Крис… и Лейла…

— И още много други, мила. Повечето сигурно вече не познавам, но ти си имала приятели сред тях, нали?

Тя мълчаливо кимна и изтри избликналите сълзи. Ник я изгледа и замълча, но след минута продължи:

— Трябва да са се включили в електрозахранването, преди това са поставили експлозиви, най-вероятно пластични… из цялата инсталация, а сигурно и под нея. А това не би било възможно без вътрешни хора, значи е имало предатели. Управленинето бе на път да разкрие играта на групата Прометей и затова се е налагало да бъде бързо неутрализирано. Опитаха се да ме използват, а сто на сто има и други като мен, и когато този номер не мина, са решили да прибегнат към крайни мерки. Значи плановете им са изключително важни и не търпят отлагане…

Оказваше се следователно, че евентуално прекият подход към лорд Майлс Пармуър е предварително обречен на неуспех. Той би предупредил неприятеля и едва ли би донесъл достатъчно важна информация, която те да използват. Хора като него са отлично охранявани и предварително подготвени и да заблуждават, и да объркват евентуалния противников разузнавач, разсъждаваше Брайсън. Още повече интуицията му подсказваше, че едва ли Пармуър е техният човек. Лордът бе прекалено известен, добре позната публична фигура, непрекъснато в общественото полезрение и едва ли би могъл да маневрира зад кадър. Не той бе контролиращата фигура тук. Може би някой друг, свързан с него, но не пряко. Но практически как?

Конспираторите на групата действаха точно, умно; те не биха позволили контактите да бъдат явни. Ако някъде е имало нещо черно на бяло — архиви, досиета, информация на хартия или в компютър, то отдавна вече е било изтрито, унищожено. Дори и най-доброто пряко наблюдение не би могло да разкрие скритите контроли, онези, които дърпат конците. Всъщност правилният подход на разузнавача в този случай би бил да се търси отсъстващото — онова, което го няма, било то изтрито или извадено, отстранено по някакъв начин. Но и той би бил все едно в купа сено да търсиш загубена шевна игла.

След дълги разсъждения Брайсън реши, че може би е най-добре да се поровят в миналото. По-надълбоко, по-внимателно. От опит знаеше, че често важна информация излиза от стари източници, стари компютърни досиета — архивни документи, до които рядко се прибягва, които са разпръснати на множество места и е много трудно да бъдат удачно заличени.

Това бе хипотеза, теория, но в нея хляб определено имаше. И цялата сутрин Ник прекара в библиотеката на Сейнт Панкрас, недалеч от „Юстън Роуд“ — грейнала под слънцето оранжева постройка на красива затревена площ, строена с ръчно правени тухли от истинска лестърска глина.

Брайсън и Елена пресякоха малкото площадче пред нея и минаха покрай Нютоновата статуя — дело на сър Едуардо Паолоци. Ник внимателно оглеждаше лицата на околните; професионален навик, който си бе абсолютно на място. Сигурен бе, че всички местни мрежи на Прометей са били предупредени да го търсят усилено, та макар и досега да не се бе случвало нищо подозрително.