Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Влязоха в самата библиотека — в главната читалня със старите масивни дъбови бюра с настолни лампи — и оттам се насочиха към по-малките дискретно скътани хранилища читални. Настаниха се в една от тях с красиви древни столове, пред покрити с кожа бюра, където цареше истинска клубна атмосфера.

За около час и нещо бяха натрупали на бюрата си почти всички планирани за проверка източници: дебели томове с официални протоколи на Парламента. Повечето от тях не бяха отваряни от години и издаваха типичния библиотечно-книжен мирис — на стара прах и мухъл. Ник и Елена седнаха и започнаха систематично и внимателно да ги прелистват. Интересуваха ги всички евентуално проведени дебати на тема заплаха за гражданското общество и човешките права, решения за мерки за наблюдение и следене на подозрителни елементи в рамките на обществото. Всеки си водеше бележки за онова, което намираше за интересно. Имаше достатъчно недобре обяснени референции, имена, места.

Първа заработи интуицията на Елена. Тя попадна на едно име: Рупърт Виър. Способен, тих и сдържан, отлично образован, организатор от класа, олицетворение на политическата умереност. При това майстор на процедурната тактика и видно добър парламентарен играч. Дали бе възможно тук да излезе заек? И заслужаваше ли си да се проверява по-надълбоко?

Хм… Рупърт Виър, член на Парламента и народен представител от Челси, бе британският външен министър.

Брайсън грижливо проследи любопитните криволици на неговата кариера. Откри и се зачете в местните вестници на Челси, където имаше доста най-обикновени подробности — откъм чисто човешкия интерес и не толкова за официалната страна на събитията. Това бе досадна и тежка работа, невероятно трудоемка — налагаше се да сравнява и съпоставя хиляди факти от различни вестници, статии и други източници — пожълтели, почти готови да се разпаднат. От време на време го хващаха нервите: дали пък наистина си заслужаваше целият този труд и ровене? И какво толкова тайно можеше да се намери тук — в най-обикновената британска преса?

Но постоянстваше. И Елена също упорстваше, като непрестанно търсеше аналогии с другата си дейност: сред каскадните шумове все отнякъде ще дойде неуловимият сигнал, тъй търсен от нейния отдел. И тук също — сред реките излишна и скудоумна информация и факти някъде се крие релевантен сигнал. Само че трябва да внимават и да положат всички усилия да го интерпретират правилно. Виър бе завършил оксфордския колеж „Брейзноуз“; там бе имал репутация на „канап“, но тя вероятно бе поза или опит да прикрие истинската си същност. Освен това Рупърт определено бе притежавал дарбата да култивира приятелства. А журналист от „Гардиън“ пък бе написал следното: „… влиянието му излиза далеч извън официалния периметър на службата му“. Постепенно се оформяше интересна картинка: години наред външният министър Рупърт Виър бе работил извън кадър и без да вдига излишен шум, за да подготви основите на въпросния договор. За тази цел се бе позовавал на стари услуги, бе изисквал политици да му върнат „неизплатени дългове“, бе примамвал или притискал приятели и съюзници. А публичните му изявления по темата винаги си оставаха напълно умерени и балансирани, никъде не личаха връзки с истинските радетели на договора.

А накрая вниманието на Брайсън привлече нещо на пръв поглед съвсем тривиално. На пожълтелите страници на брой на „Ивнинг стандарт“ от 1965 г. имаше информация за състезанията по академично гребане в Пангборн на Темза, където участват класиралите се за целта студенти и ученици от националните университети, колежи и училища. Виър се бе състезавал от името на училище в Марлбъро като шестокласник. Информацията бе напечатана със съвсем дребен шрифт и изглеждаше напълно безинтересна:

„На младежките състезания по академично гребане в Пангборн особено се отличиха екипажите на четворките и двойките скул. Най-добро време за деня даде номер 18 от училището на сър Уилям Борлъс — 10 мин и 28 сек, следван непосредствено от бойките момчета от номер 16 от колежа «Сейнт Джордж»… при индивидуалните състезатели изпъкна Рупърт Виър (11 мин 50 сек) — само с 13 секунди пред съотборника си от Марлбъро Майлс Пармуър…“. И т.н. и т.н.

Брайсън препрочете текста и по-късно намери още няколко на същата тема. Рупърт Виър и Майлс Пармуър се бяха състезавали за Марлбъро — в един отбор: и индивидуално, и в един и същи екип.

Да. Английският външен министър и депутат — представител от Челси, ранен привърженик на договора, бе съотборник и отдавнашен приятел на лорд Майлс Пармуър.