Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Дали тук не бе действала отново дългата ръка на групата Прометей? — питаше се Брайсън.

Сега за пръв път виждаше Рупърт Виър на живо. Външният министър имаше измамния вид на крехък и деликатен човек — съсухрен, сбръчкан, изглеждащ значително по-стар от истинската си възраст — 56 години, но бе жилав и динамичен, а острият му поглед и още по-острата мисъл рядко изпускаха нещо съществено. Брайсън си погледна часовника — още един чудесен щрих на превъплъщението — джобен, производство на „Маккалистър и син“.

Преди около час бе повикал един от парламентарните служители и по типичния за държавен чиновник начин надуто му бе наредил да предаде бележка за външния министър.

Вероятно вече бе стигнала до него или това щеше да стане всеки момент. Ник желаеше да види реакцията му в мига, когато я прочете. Бележката бе прост, почти детински трик — съставен от любителката на кръстословици Елена — и оформен като кръстословичен пъзел. На нея пишеше:

„Между поддръжник и тях поставете кратка форма на лично местоимение, на края добавете крайната буква от името на гръцки герой и атински цар. Не се досещате? Хайде да се срещнем в кабинета ви през почивката.“

Елена бе имала вдъхновението в остроумния текст да заложи ключова дума, която Виър нямаше начин да пренебрегне.

И докато поредният член на опозицията сипеше нападки върху бъдещите заплахи на въпросния договор срещу човешките права и свободи, външният министър разпечата плика, извади бележката и внимателно я прочете. В следния миг огледа публиката в галерията и очите му незабавно се спряха върху Брайсън. Изражението му можеше да мине за напрегнато, но най-вече бе непроницаемо. Ник едвам успя да не трепне и да извърне глава. Минаха няколко доста дълги секунди, преди да стигне до логичното заключение, че Виър просто се бе загледал в далечината — нямаше начин да познава измисления Найджъл Хилбрет. Във всеки случай доста усилия на волята му струваше да запази имитираните по лицето безразличие и скука. Не, не бе лесно. Привлечеше ли нечие внимание, все едно че сам проваля задачата. Таква бе презумпцията на плана операция. Изпратените навсякъде агенти на Прометеевците безсъмнено бяха научили наизуст описанието му, а тукашната охрана сто на сто бе подкупена — едва ли имаше начин да не е така. Но налице бе и възможността те да не са били уведомени за Елена или пък да предполагат, че е загинала по време на взрива в Дордона.

Ето защо именно Елена щеше да осъществи прекия контакт. Заседанието трябваше да бъде спряно за почивка след десетина минути. А онова, което трябваше да се случи тогава, щеше да предопредели всичко оттук напред.

Членовете на правителството обичайно имат кабинети на „Уайтхол“ или на съседни улици, този на външния министър е на „Кинг Чарлз“. Но Брайсън отлично знаеше, че поради неотложно свързаните му с Парламента и депутатите задачи и постоянни дела Виър имаше на разположение неголям апартамент и в самата парламентарна сграда. Той бе на разстояние пет минути път пеша от Камарата на общините, в странично крило, на дискретно и отдалечено място, където спокойно можеха да бъдат обсъдени деликатни и спешни въпроси.

Дали Виър ще откликне на срещата, или ще потърси друг начин да отговори? В това бе главният въпрос. Брайсън разчиташе, че първата му реакция ще бъде любопитството и той ще отскочи до кабинета си. Но в случай, че външният министър изпадне в паника или по някаква причина реши да иде на друго място, налагаше се да бъде проследен. Брайсън бе вещ в тези задачи и след като вече го познаваше по външност, едва ли щеше да се затрудни. И сега тръгна подир него. Виър слезе по каменното стълбище, мина покрай бюстовете на минали величия и премиери и тръгна към парламентарния си кабинет.

Тук някъде Брайсън трябваше да изостане — иначе непременно щеше да привлече нечие внимание.

Личната секретарка на министъра се казваше Белинда Хедлъм; бе едра жена на около 60 години с посивяла и завързана на кок коса.

— Тук има една дама. Твърди, че я очаквате — прошепна тя на Виър, когато той влезе в преддверието. — И че ви е изпратила бележка?

— Хм, да — отвърна той и в същия миг забеляза седналата на коженото канапе пред вратата на кабинета му Елена.

Беше се погрижила да направи подобаващото добро впечатление: скъпият тъмносин костюм бе с изискано деколте, не много високо, но не и неподходящо ниско, бляскавата и кестенява коса — прибрана назад, червилото — дискретно и скъпо. Изглеждаше великолепно, но и напълно професионално.