Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— С други думи, за ликвидацията на бизнеса на Арно сте научили от най-големия му съперник? — отново попита Елена.

— На прост език казано, точно така — отвърна Лейла. — На езика на алгоритмите сигурно ще звучи по-помпозно, вие си знаете. Сигурна съм, че методите ви са невъобразимо сложни.

Уолър наблюдаваше словесната фехтовка между двете жени с прикрита усмивка и удоволствието на намиращ се на Уимбълдън зрител.

— Знаете, моите методи почиват на изключително простичка аксиома: първо добре огледай източника. Например вие вярвате, че Поарие е враг на Арно. Естествено е да се предположи, че е така. Защото двамата са се представили в такава светлина. И са работили старателно върху тази представа.

— Какво се опитвате да кажете? — хладно подхвърли Лейла.

— Смятам, че ако огледате нещата по-внимателно, ще се окаже, че двамата са бизнеспартньори. Еднакви по ранг шефове взаимообвързани холдингови компании с разклонения по цял свят. Съперничеството е трик — прост и елементарен.

— Значи съм донесла безполезна информация, така ли? — Лейла присви очи.

— Съвсем не — поправи я Елена. — Самият факт, че са ви разпознали и са ви подхвърлили фалшива информация, е сам по себе си достатъчно важен и полезен. Очевидно Арно се опитва да насочва нашето мислене в удобни за него насоки. Налага се да обърнем внимание не на самата лъжа, а на опита да ни се подхвърли такава.

Лейла се замисли и след минута се съгласи:

— Вероятно сте права.

— Щом Арно се опитва да заблуждава, вероятно това е част от общия им план — да ни объркат и да ни насочат в погрешна посока. Знаем, че предстои нещо важно, много важно за тях самите. Сега не можем да си позволим лукса да изпуснем каквото и да е. Изправени сме пред сили, обединили в себе си прекалено много власт, огромни ресурси и всеобхватна информация. Можем само да се надяваме да ни подценят. Това ще бъде най-добрият ни коз.

— Страхувам се само да не се окажат прави — подхвърли Лейла.

Веднага след това Уолър замина за Париж, където имаше важна среща. Тогава двамата излязоха на разходка из близката планина и по бреговете на река Дордона. Околността бе великолепна, типична френска природа, както и Брайсън успя да се убеди, щом излязоха от подземието. Главният вход бе маскиран като стара каменна вила, построена направо в планинския скат. Случайният минувач би забелязал само вилата, достатъчно голяма, че да съдържа офисите на някакъв американски изследователски център, както пишеше на табелата отпред. И би допуснал, че въпросната американска институция използва сградата най-вече за курортни цели. Това би обяснило и малката писта недалеч, както и кацащите и излитащи от време на време леки самолети. Отвън нямаше начин човек да се досети за огромните помещения дълбоко под земята и в самата планина.

Брайсън вървеше внимателно по неравния терен — раните го наболяваха; от време на време извръщаше глава — Елена да не гледа гримасите му. Слязоха по тесен път помежду острите скали и попаднаха в разкошната долина, където искри древният воден път към Бордо — река Дордона. Дакъдето и да се обърнеш, все има ферми с каменни и дървени постройки. Тук живеят предимно потомствени селяни, най-вече земеделци — солта на земята, както обичат да казват писателите. Мястото е прекрасно и Брайсън знаеше, че го посещават и множество чужденци — тези, които не могат да си позволят скъпите курорти в Южна Франция. Наоколо растат лозя, в далечината зеленеят осеяни с древни постройки склонове — в селцата и градчетата там има безброй кафенета и ресторантчета, където готвят изключително вкусно. Брайсън бе идвал по тези места преди години и сега поведе Елена между дебелите стари дървета в гъстите гори, където са находищата на трюфелите — пазени в тайна, която се предава от поколение на поколение.

— Тед реши да се пренесем тук — обади се Елена. — Той нали обича деликатесите… та човек лесно може да разбере защо така си пада по тези места. Но идеята му си имаше и чисто практическа страна. Тук сме абсолютно анонимни, добре скрити. Околността е избрана след внимателен анализ — има гъста мрежа от отлични пътища във всяка посока: на север — към Париж, на изток — към Швейцария и Италия, на юг — към Средиземноморието, на запад — към Бордо и Атлантика. Мама и татко се влюбиха в това място. Липсваше им родината, естествено, но пък тук е толкова красиво…

Гласът й потрепери леко и тя се извърна, а когато излязоха от гората, показа с ръка към далечни каменни къщици.