Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Но пък никога не е здравословно човек да пита откъде са взети подобни неща, а Джайлс най-често бе работещ за висока комисиона посредник.

В истинския свят на изкуството го търпяха, защото понякога — макар и рядко — вършеше незаменими услуги. Всъщност веднъж бе помогнал на монсеньора да извърши една „трансакция“, от която последният се срамуваше и до ден-днешен.

И сега го гледаше с неприязън, трудно прикрита зад фалшива сърдечност. На всичкото отгоре Хескът-Хейуд му искаше невероятна по естеството си услуга. Самата мисъл за нея ужасяваше преподобния Лоренцо Баталя. Затова за миг затвори очи, помисли и рече на посетителя си:

— Това, което искате, Джайлс, е невъзможно. И дума не може да става. Не е никаква „шега“, както го наричате, а си е направо скандално.

Баталя никога не бе виждал Хескът-Хейуд да се колебае, нямаше да го види и сега. С неколкократно уголемените си от големия диоптър очи англичанинът го гледаше като бухал, без да мига и някак си весел.

— Скандал ли казвате, монсеньор? Скандално, а? Но какво значи скандал? Има толкова много видове скандали, нали? Например новината, че високопоставен ватикански свещеник, световноизвестен познавач в областта на изкуствата и древността, си има метреса… да, този благороден господин поддържа любовница — взел й е къща на улица „Себастиано Вениеро“, нали? Уви, монсеньор, някои хора не са така свободомислещи и просветени като нас двамата, нали?

Англичанинът се облегна на елегантния стар стол и размаха пръст във въздуха.

— Обаче не жените, а именно ПАРИТЕ са онзи фактор, който най-много възмущава и шокира хората. Да, парите! А сладката малка Алесандра живее в такъв разкош, такъв лукс, нали? Удобствата, ах, удобствата — някои биха ги нарекли прекалени… особено като се имат предвид скромните доходи на един ватикански свещенослужител и музеен уредник.

Джайлс въздъхна и поклати глава.

Но пък аз обичам да си мисля, че съм дал своя принос за тази богоугодна кауза.

Монсеньор Баталя усети, че лицето му почервенява, и за нищо на света не можеше да спре тази до голяма степен химическа реакция. На всичкото отгоре вените на слепоочията му затупаха диво.

— Може би ще успеем да стигнем до някакъв компромис — рече той с наведена глава след известно време.

От тези очила с дебелите лещи вече започваше сериозно да го боли глава, но пък бе успял в онова, заради което идваше в Рим. Брайсън бе съумял да кацне на малко летище извън Киев, безопасно извън руското въздушно пространство, бе уредил въпроса набързо с местен чиновник — пари бяха разменили джобове, а Ник бе хванал пряк полет за италианската столица. Още първото обаждане се бе оказало удачно: лично монсеньорът бе вдигнал слушалката, а той никога не би могъл да откаже на предложение, отправено от лице на име Джайлс Хескът-Хейуд, нали?

Джайлс Хескът-Хейуд — абсурдният на вид англичанин — бе една от многото му грижливо разработени и поддържани легенди, често оказвали се незаменими в предишната му кариера.

Като познавач на старото и новото изкуство и човек, търгуващ с антики, той бе имал стотици напълно естествени поводи да пътува и посещава области и държави като Сицилия, Египет, Судан и Либия. Неутрализираше подозренията с помощта на отличен прийом — просто ги подбуждаше и насърчаваше, — елементарно упражнение в изкуството да объркваш. Тъй като множество официални лица, полицаи и всякакви други виновници отдавна го смятаха за контрабандист, те никога не се бяха досетили, че всъщност той е шпионин. И повечето от тях с удоволствие приемаха щедро раздаваните от него подкупи. Защото всеки знае какво става: ако ти не вземеш парите, ще ги вземе някой друг — много често твой началник.

На следващата утрин малка информация се появи в „Обсерваторе Романо“ — официалния вестник на Ватикана, продаван в тираж от около пет милиона копия в цял свят. Заглавието бе „OGGETTO SPARITO DAI MUSEI VATICANI?“ — „ОТКРАДНАТА ЛИ Е ЦЕННА ВЕЩ ОТ ВАТИКАНСКИТЕ МУЗЕЙНИ КОЛЕКЦИИ?“

Според материала по време на редовните годишни инвентаризации компетентните органи разкрили, че липсва рядък комплект древни шахматни фигури, ръчна изработка от нефрит от времето на династията Сун. Изключително красивите и изящни фигури са донесени от Марко Поло в началото на XIV в. и подарени на някой от венецианските дожи. През 1549 г. папа Павел III играл с тези фигури срещу легендарния шахматен майстор Пауло Бои и естествено загубил. По-късно комплектът попаднал в ръцете на Чезаре Борджия, а още по-късно бил подарен на папа Лъв X от Медичите, който го ценял много и го пазел като очите си — има го и нарисуван на един от известните му портрети.