Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Брайсън направи ефектна пауза и добави:

— А той дали ще ви повярва, как мислите?

Побеснял и уплашен, Лабов закрещя:

— Аз съм му бил верен като куче цели двайсет години! Верен до гроб, верен!

— Изобщо не се съмнявам в думите ви. Но може ли Пришников да си позволи лукса да ви вярва? Питам ви пак — вие го познавате най-добре. Знаете какъв човек е, колко е подозрителен и отмъстителен. И най-вече гневлив.

Лабов се разтрепери силно. Цялото му тяло се затресе неистово. Гледката бе поразителна и тъжна.

— Само за секунда да си помисли, че може да сте предали нещо от тайните му… колко минути мислите, че ще живеете след това?

Лабов се тресеше безмълвен, с разширени от ужас очи.

— Нека сам да си отговоря на въпроса. Ще ви остави жив толкова време, колкото да научите начините, по които са били унищожени най-близките ви хора. Достатъчно колкото вие лично и другите отговорни служители във фирмата да разберат цената на предателството. И на човешката слабост…

Юрий Тарнаполский, който отегчено седеше встрани, се изправи и вметна:

— Сигурно помните бедния Максимов…

— Максимов беше предател!

— Не и според самия Максимов — възрази Тарнаполский, извади пистолет и започна да го лъска с бяла кърпа.

— Помните ли — той и Олга си имаха бебе? Човек би рекъл, че Пришников ще пожали поне бедното невръстно създание, а то…

— Чакайте! Спрете! — запелтечи Лабов, бял като платно и силно задъхан. — Аз не зная чак толкова много неща, колкото си мислите. Има много тайни, които не са ми известни, да…

— Моля ви — укорно рече Брайсън. — Този номер само усложнява нещата и удължава времето, през което отсъствате от дома и от всеобщата картинка, така да се изразя. Нали трябва да се дава отчет къде сте били от еди-колко си часа до еди-колко си часа? Интересува ме връзката Пришников-Жак Арно.

— Но там нещата са сложни, има прекалено много сделки, уговорки. Те непрекъснато се умножават. Дори и в настоящия момент.

— Защо?

— Мисля, че се готви нещо.

— Какво?

— Веднъж го чух да говори по стерилния телефон с Арно. Споменаваше нещо за група на име Прометей.

Името бе познато… незабавно в съзнанието му изплаваха думите на Вансина в Женева. „Ти от колко време си с Прометеевците?“

— Каква е тази група? — попита Брайсън.

— Прометей ли? Нямам си представа. Никой не знае. Знае се само, че тези хора са ужасно могъщи, всъщност всесилни. И не ми е съвсем ясно дали Пришников ги ръководи или самият той получава нареждания от тях.

— И какви са те?

— Много важни, всемогъщи…

— Това вече го чух. С какво се занимават?

— Те са навсякъде и никъде. Имената им са неизвестни — не можете да ги намерите по документи, реклами или брошури, но Толя… т.е. Пришников е един от тях, в това поне съм сигурен.

— И Арно също, така ли?

— Да.

— За кой още знаеш?

Лабов примирено поклати глава.

— Ако ме убиете, Пришников няма да закача семейството ми. Ще го остави на мира, дори ще се погрижи за него. Защо не ме убиете?

Юрий и Ник се спогледаха. В думите му имаше логика. Сетне Тарнаполский се изкашля и рече:

— Помниш ли в какво състояние намериха детето на Максимов, а, Лабов?

Приближи се до него и отново затърка блестящия пистолет с бялата си кърпа.

Лабов рязко отдръпна глава и я завъртя, сякаш не искаше да слуша. Ако ръцете му бяха свободни, вероятно щеше да притисне уши с тях. В очите му се мярна див ужас.

— Чакайте, чакайте… сетих се! Ювелира! Да, Ювелира — с него се договаряха за нещо. С онзи, когото наричат Ювелира!

Брайсън и Тарнаполский отново се спогледаха. Отлично знаеха кого наричат така. Генерал Дзай от китайската народна освободителна армия — могъща фигура сред китайските военни. Главната му квартира бе в Шенжен и оттам ръководеше какви ли не далавери. Корумпиран до мозъка на костите си, той бе помогнал на редица международни концерни да стъпят на китайския пазар — разбира се, срещу солидно възнаграждение. И в света на разузнаването бе прочут с готовността си да сътрудничи, когато хонорарът е достатъчно висок. Имаше едно хоби: събираше нефритени украшения — китайски имперски нефрит, — истински произведения на изкуството и понякога приемаше заплащане под формата на нефритена резба, естествено ако предметът е достатъчно ценен.

Сега Лабов забеляза, че двамата се гледат.

— Нищо няма да постигнете — обади се той предизвикателно. — Нищо! Всичко е на път да се промени радикално и вие не сте в състояние да го спрете.