Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Значи мислите че напредвам в кариерата единствено заради собствения си егоизъм? — каза бавно Армбрастър, като гледаше напред.

— Да, сър. Не мога да го окачествя по друг начин. Определихте максималния кредит, който Дженеси Индъстриз можеха да получат, бяхте сигурен че той може да обезпечи поне безработицата — и по този начин привлякохте на своя страна икономистите. След това гарантирахте, че ще го получите със сигурност, и на ваша страна застанаха и работниците, и управата. Така спечелихте изборите.

— И това е толкова лошо?

— Това е политическа манипулация, уредена с цената на значителни разходи. Хората ще плащат за нея след време. Да, казвам ви, че това е много лошо.

— О, вие, богатите брамини, не се скъпите на слова. А какво ще кажете за хилядите семейства които представям? В някои райони безработицата достигна дванадесет, тринадесет процента. Тя беше основният проблем на моите избиратели и аз се гордея, че успях да им помогна. Трябва ли да ви припомням, че съм сенатор на щата Калифорния, млади човече?… Ако искате да знаете истината, Тривейн…

Армбрастър направи пауза и погледна към Анди, след това се засмя с приятния си гърлен смях:

— Бележката ви прозвуча глупаво.

Тривейн също се усмихна, но видя, че очите на Армбрастър останаха сериозни.

— С други думи, аз съм глупав защото не разбирам, че това което сте направили не е само добра политика, имам предвид „добра“ във всички значения на думата, но има и важно икономическо значение. Освен това е в унисон със задачите на отбраната.

— Много сте прав. Прекалено сте прав, млади човече.

— Работата е била неотложна. Избиратели… Трябвало е спешно да се реши.

— Ставате патетичен.

— И вие казвате, че такива трикове се правят всеки ден?

— Правят се по няколко пъти на ден и вие знаете това не по-зле от мене. В Белия дом, в Сената, във всяка агенция във Вашингтон. За какво, по дяволите, мислите че сме в този град!

— Дори и с такива огромни суми?

— Това вече е относително.

— Договори за стотици милиони долари са относителни?

— Накъде биете, по дяволите? Говорите като десетгодишно момче.

— Само един въпрос, сенаторе. Колко често се правят такива договори с Дженеси Индъстриз?

Мичел Армбрастър спря. Намираха се на малък дървен мост, прострян над един от многобройните поци в парка. Армбрастър се облегна на посивялото дървено перило и погледна надолу към течащата вода.

— Ето защо направихте това „непредвидено посещение“ — той не вложи никакво чувство в думите си.

— Да.

— Знаех си, че е за това… Но защо точно при мен, Тривейн?

— Защото само контактът ми с вас може да се окаже полезен. Честно казано, предпочитах да е с някой друг, но е необходимо време да издириш толкова надежден човек.

— Времето от значение ли е?

— Да, като се има предвид ефекта, който очакваме.

— Аз съм дребна риба. Боря се за политическо оцеляване, така че възможно е линията която следвам постепенно да отмира.

— Разкажете ми повече за това.

Армбрастър бавно извади кесията за тютюн от джоба на сакото си и започна да пълни лулата. Няколко пъти погледна към Тривейн, сякаш се колебаеше за нещо. Най-накрая запали лулата и се облегна с лакти върху перилото.

— Какво толкова има да се разказва. Присъединяваш се към някоя организация и приемаш нейните закони, основните й правила. С течение на времето разбираш, че за да напреднеш трябва по някакъв начин да надхитриш тези закони. Иначе нищо няма да се получи. Ако съвсем съвестно си вършиш работата, на която си се отдал изцяло, много скоро оставаш разочарован и подтиснат. Започваш да се съмняваш в собствените си способности, в политическото си влияние. Мислиш си, че си направо политически евнух… Точно тогава — в началото много тънко — ти се загатва, че има начини да пробиеш, но трябва да си затвориш голямата, дебела либерална уста. Да престанеш с опитите си да поставяш всичко на мястото му, най-вече с риториката си. Трябва да станеш малко по-приспособим… Това е лесно да се възприеме; наричат го процес на узряване. А ти го наричаш постигане на нещо в тоя живот, в края на краищата. Виждаш облагата от това, което правиш — влагаш малко, а след това получаваш много… Дявол да го вземе, заслужава си! Сметките се издават на твое име, поправките след това са на твоя отговорност. А ти продължаваш да виждаш облагата… само облагата…

Армбрастър изглеждаше прекалено измъчен от собствената си логика, която го терзаеше. Тривейн трябваше с нещо да го ядоса, за да го накара отново да заговори.