Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Докато пътуваше от Потомак Тауърз до Военното управление в Арлингтън, Анди се опитваше да разбере бригаден генерал Лестър Купър и неговото справедливо възмущение. Писмото на Купър, отговор на неговото запитване за Бонър, бе изписано във военен стил. Този отдел, онзи член — военни правила, които се отнасяха до контрола на властта при условия на ограничена отговорност.

— Мръсотии — както Пол Бонър казваше, често за свое собствено успокоение.

Заплахата от обвинението на Военния съд не се състоеше в презрението на армията към Бонър, а в презрението на Бонър към самия себе си. Ако поведението му бе категорично, срещу него щяха да се повдигнат далеч по-тежки обвинения, които биха могли да удължат обсъжданията. Сега армията бе избрала по-лекото обвинение. Неизпълнение на дълга… Укриване или неиздаване на намеренията. Това не беше шляпване през ръцете, а камшик през гърба. На обвиняемия не оставаше нищо друго, освен да подаде оставка. За него нямаше кариера в армията.

Той просто не можеше да спечели битката, защото нямаше такава.

Но защо, за бога? Ако някога е съществувал воин, това бе Пол Бонър. Ако някога е имало армия, нуждаеща се от такъв човек, това бе деморализираната армия на Съединените щати. Вместо да го преследват, Купър и останалите не трябваше да увъртат, а да търсят подкрепата на Бонър.

Увъртане. Какво каза Алън Грийн за „увъртането“? То представляваше нежелана тактика, защото набелязаната жертва можеше да се обърне срещу ловеца без предупреждение.

От това ли се страхуваше армията?

Че като подкрепяше Пол Бонър и като признаваше, че е извършил престъпление спрямо военните армията разкриваше уязвимото му място?

Бяха ли Лестър Купър и неговият униформен трибунал уплашени от неочаквана атака?

От кого? Любопитна публика? Това беше обяснимо. Пол Бонър беше осведомен съучастник. Или бяха уплашени от съучастници? Уплашени от Бонър? И с дискредитирането му, те сигурно го изваждат от играта, от рамките на всякакви пълномощия.

Никой.

Изгонен.

Таксито спря пред вратата на военното управление. Тривейн плати на шофьора и тръгна към огромния вход. Над двойната врата имаше златен орел и надпис: „През тези врати минават най-добрите мъже в армията“.

Андрю забеляза вдясно под него табелка с датата на построяването: „Анри, 1944“.

История. Друга епоха. Далеч в миналото. Време, когато такива надписи са били съвършено естествени и героични.

Време на горди войни.

Вече нямаше такива. Сега биха изглеждали наивни.

Това също беше нечестно, помисли Тривейн.

Войникът пред килията на Пол Бонър съобщи за Тривейн. Той имаше постоянен достъп до офицера, който беше в казармен арест, и отвори вратата. Бонър стоеше над малко желязно бюро и пишеше на хартия с печата на военната канцелария. Той се обърна и погледна Тривейн. Не стана и не подаде ръка.

— Свършвам този параграф и ще разговарям с вас. — Отново се върна на листа. — Аз съм невинния слабоумник. Двамата адвокати, които сте наели, ме карат да записвам всичко, за което се сетя. Една мисъл води друга, ако я виждаш пред теб или нещо такова.

— Вярно е. Имам предвид последователността на мислите. Продължавайте, без да бързате.

Тривейн седна на единствения фотьойл и остана така, докато Бонър остави писалката и се обърна. Облегна се назад и погледна „цивилния“.

А той наистина виждаше пред себе си „цивилен“. На всичкото отгоре нямаше грешка.

— Аз ще платя хонорарите на адвокатите.

— Не е необходимо. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Не искам да го правите. Казах им направо да ме обявят за виновен, но ми отвърнаха, че е невъзможно. Честно казано, напълно съм доволен от военния адвокат. Но, предполагам, вие имате други съображения.

— Просто допълнително подсигуряване.

— За кого? — Бонър погледна Тривейн.

— За вас, Пол.

— Разбира си. Не трябваше да питам… Какво искате.

— По-добре е да изляза и да се върна след малко? — попита грубо Андрю. — Какво ви става? Ние сме заедно, не помните ли?

— Наистина ли, мистър президент?

Думите подействуваха на Тривейн като плесник през лицето. Той отвърна на погледа на Бонър. За известно време никой не проговори.

— Мисля, че ще е по-добре да обясните това.

И майор Пол Бонър обясни.

Тривейн слушаше изненадан майора, който му каза за краткия разговор между Бонър и скоро уволняващия се бригаден генерал Лестър Купър.

— Никой не трябва да разказва вече такива украсени истории. Всички заплетени обяснения са излишни.