Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Сам Викарсън се отпусна на меката възглавница върху дивана и вдигна крака. Андрю Тривейн седна зад масата и си сипа кафе. Той четеше доста дебела червена книга с кожена подвързия.

— Господи! — произнесе Викарсън.

— Какво има?

— Толкова много разговори се провеждат в тези стаи. Веднъж седнал, не можеш да се изправиш.

Тривейн се усмихна и отново се върна към четивото си. Сам протегна крака, за да заеме по-удобна позиция. Със значително усилие той се изправи и започна да ходи из стаята, гледайки картините на покритите с велур стени и накрая се спря пред прозореца на тридесет и петия етаж над Парк Авеню и Пета улица. Тривейн отбеляза с парче хартия страницата, до която бе стигнал, затвори книгата и погледна часовника си.

— Закъсняват вече пет минути. Чудя се дали това е добър знак в политиката — каза Андрю.

— Аз ще бъда по-щастлив, ако въобще не се появят, — подхвърли Сам, без да отговори на въпроса. — Чувствувам се нищожен. Господи. Този Ян Хамилтън, написал ли е някаква книга?

— Не такава, каквато бих прочел с желание.

— На вас не ви и трябва. Вие не оказвате правни услуги, господин Тривейн. Това е негова работа. Той се движи между крале и е чужд за обикновените неща.

— Точно казано. Чете ли доклада ми?

— Не ми се наложи. Какво казва неговият син? Че старият му баща върши всичко, защото е сигурен, че никой друг не може да го направи така добре. Или поне приблизително толкова добре.

Чу се звънеца във фоайето на хотела. Викарсън машинално приглади косата си и закопча якето си. — Аз ще отворя. Може да си помислят, че съм придворен.

Първите десет минути протекоха като в XVIII век, мислеше си Тривейн. Бавно, благороднически, уверено, като по предварително подготвен план. Сам Викарсън се справяше много добре, мислеше Тривейн, гледайки младоликия адвокат и Арон Грийн, който трудно скриваше раздразнението си от присъствието на Сам. Хамилтън не обръщаше никакво внимание на това.

— Мисля, че трябва да разберете, Тривейн, когато вашите приятели от Националния комитет ни съобщиха за избора си, бяхме горчиво разочаровани — каза Ян Хамилтън.

— „Шокирани“ е по-точната дума — добави Грийн с дълбокия си резониращ глас.

— Да, — каза Анди ласкателно. — Бих искал да обсъдим вашата реакция. Именно това ме интересува в случая. Само че те не са мои приятели… Винаги съм мислел, че са ваши.

Хамилтън се засмя. Той кръстоса краката си и скръсти ръце, облягайки се на меките възглавници върху дивана — истинска картина на елегантността. Арон Грийн се задоволи с твърдия стол близо до Тривейн. Сам Викарсън седеше кротко извън триъгълника, отдясно на Анди. Дори начинът на седене изглеждаше като предварително замислен. И тогава той разбра, че Сам е организирал всичко. Той бе посочил местата на всеки от тях.

— Ако смятате, че вие сте избран от нас — говореше Хамилтън с усмивка, — мисля, че трябва да ви разочаровам.

— Как така?

— Много просто, ние поддържаме президента. Свидетелство за това е съвместният ни принос при решаването на много проблеми, стоящи пред страната.

— Означава ли това, че не мога да разчитам на вашата поддръжка при каквито и да е условия.

— Откровено казано, така е — отговори Хамилтън.

Андрю внезапно стана от стола си и върна подмазваческата усмивка на Хамилтън.

— В такъв случай, господа, аз съм допуснал грешка и моля да ме извините. Не искам да ви губя повече времето.

Рязкостта на постъпката на Тривейн порази всички, включително и Сам Викарсън. Първи се съвзе Хамилтън.

— Хайде, господин Тривейн, нека не играем тези игрички, които доколкото си спомням, вие също ненавиждате… Обстоятелствата ни диктуват да се срещнем с вас. Моля ви, седнете.

Андрю се подчини.

— Какви са тези обстоятелства?

Тогава проговори Арон Грийн:

— Президентът няма да се кандидатира за втори мандат.

— Той може да промени решението си — каза Тривейн.

— Той не може — каза Хамилтън. — Не би преживял. Казвам ви това при най-строга секретност.

Андрю бе изумен.

— Не знаех това. Мислех, че е лично решение.

— Какво би могло да бъде по-лично? — попита Грийн.

— Разбирате какво искам да кажа… Това е ужасно.

— Именно затова… се срещаме. — Грийн приключи разговора по повод здравето на президента. — Обстоятелствата налагат.

Тривейн продължаваше да мисли за сериозно болния човек в Белия дом, докато Хамилтън продължи.

— Както вече казах, ние сме разочаровани. Не че идеята за вашата кандидатура е безпочвена, но честно казано, ние сме привърженици на партията на президента.