Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Нещата не са толкова сложни — произнесе Хамилтън спокойно.

— Аз не смятам така — отговори сенаторът.

— Значи не се оглеждате достатъчно. — Хамилтън вдигна чашата си и я изпи на един дъх. — Всичко, до което се докосваме, става по-добро. Това не може да се отрече. Основната ни заслуга е, че изградихме финансова база с такива размери, че да влияе във всички сфери на живота в страната. Навсякъде, където това влияние бе почувствано, социалната стабилност бе повишена. Всички малцинства и мнозинства са доволни, заетостта нарасна, благосъстоянието се повдигна, а продукцията се увеличи. Като резултат, националните интереси печелят. Военната ни мощ бе укрепена, определени географски райони съхраниха своята висока икономическа ефективност. Проведени бяха безболезнени реформи в жилищното строителство, образованието и медицината, всичко благодарение на Дженеси… Ние доказахме, че можем да укрепим социалната стабилност… Ще отречете ли тези положения, сенаторе?

Неп беше изумен. Споменатите факти го изненадаха и му вдъхнаха усещане за доверие, което той може би не бе чувствувал преди.

— Аз съм твърде близо до машината на властта във Вашингтон, очевидно вие виждате по-добре нещата.

— Сигурно е така. Но аз все пак искам да отговорите на въпроса ми. Ще отречете ли тези факти?

— Не, сигурно не…

— Не бихте могли.

— Добре, не мога.

— Тогава не виждате ли логически изводи? За всичко, което направихме?

— Вече ми очертахте заслугите си. Аз ги приемам.

— Не просто заслуги, сенаторе. Аз очертах също така лидерските функции на някои служители от правителството… С наша помощ. Ето защо, след бързи, но задълбочени анализи и съображения, ние решихме да издигнем кандидатурата на Андрю Тривейн за президент на Съединените щати.

Никой не проговори в течение на няколко минути. Ян Хамилтън и Арон Грийн заеха местата си и дадоха време на новодошлите да приемат информацията. Накрая Неп проговори с глас, който изразяваше недоверие.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувал. Вие сигурно се шегувате.

— А вие, Уолтър? — Хамилтън се обърна към Медисън, който се бе втренчил в чашата си. — Какво ще кажете за това.

— Не знам, — отговори адвокатът бавно. — Все още се опитвам да свикна с тази мисъл… Бил съм близък с Андрю много години. Мисля, че е изключително талантлив човек… Но това? Просто не знам.

— Но вие все пак мислите по въпроса — каза Арон Грийн, гледайки към Неп. — Ти използваш въображението си, докато нашият „изборен представител“ смята, че ние говорим нелепости.

— Имам достатъчно основания за това! — извика Алън Неп. — Той няма опит в политиката, дори не е член на никоя партия!

— И Айзенхауер не е имал опит — отговори Грийн. — И двете партии се опитаха да го привлекат.

— Няма нужния ценз.

— Хари Труман на времето беше дори в по-неизгодна позиция — присъедини се към тях евреинът.

— Айзенхауер бе популярен в целия свят, а Труман израсна в работата. Тези примери са неподходящи.

— Популярността не е проблем днес, сенаторе — намеси се Хамилтън с предразполагащо спокойствие. — Има осемнадесет месеца до изборите. За тоя период смятам че Андрю Тривейн може да достигне огромна популярност. Той има всички необходими условия да постигне такъв резултат… Ключът към успеха не е политическа опитност, или принадлежността към дадена партия, даже напротив — отсъствието на тези две качества може да бъде предимство. Нито пък сегашното му положение, което ще се окаже по-високо, отколкото вие смятате, сенаторе. Нито пък популярността… И Дженеси Индъстриз ще определя правилата.

Неп се опита няколко пъти да каже нещо, но не успяваше, като че ли отново премисляше всичко, търсейки думи, за да предаде объркването си. Накрая той постави ръцете си на масата. Това бе жест на максимално напрягане, с цел да се контролира.

— Защо? Защо, за Бога, искате да направите това?

— Сега вече мислите. — Арон Грийн докосна лявата ръка на Неп. Сенаторът бързо я издърпа от масата.

— Просто приемете, сенаторе, нашето мнение, че Тривейн ще бъде един много компетентен президент. Дори блестящ. Той ще има време да изпълни всичко, пропуснато от досегашните президенти. Време за размисъл, за концентрация върху външните отношения на страната, за преговори и политика, свързана с по-далечното бъдеще… Идвало ли ви е някога на ум защо ние постоянно сме били побеждавани от нашите главни противници? Много е просто. Ние очакваме много повече от човека, седящ в Овалния кабинет. Този човек е разкъсван от много проблеми. На него не му остава време да мисли. Французинът Пиер Ларус е казал много добре през деветнайсти век… Нашата форма на управление е прекрасна, но има един недостатък. Всеки четири години трябва да избираме Господ за наш президент.