Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Значи, ако германците атакуват…

— Той ще е подготвен — каза Аркадий. — Запомни това от мен. Сталин винаги е готов за война. Той не вярва на съюзници. Вярва само на себе си. Но защо задаваш такива въпроси? Какъв крадец си ти, че се интересуваш толкова живо от войни и нападения?

Меткалф избягна отговора на въпроса с друг въпрос.

— Ами вие кои сте? Извинете ме, но вие не сте… говорите твърде образовано, за да сте…

— Безделници и скитници? — довърши въпроса му Аркадий. — Но ние сме безделници, както виждаш. В това общество за нас няма работа. Не можем да живеем в квартири. Ние сме бегълци.

— От кого бягате?

— От НКВД. И четиримата, а сигурно има още десетки като нас, които се крият в такива подземни убежища от преследвачите си. Тайната полиция.

— Успели сте да им избягате?

— Измъкнахме се, преди да ни заловят. Имахме призовки за „Лубянка“, други бяха предупредени, че идват да ги арестуват.

— За какво?

— За какво! — изсумтя Серьожа, мъжът с раната.

Той проговори за първи път, след като се спречкаха с Меткалф.

— Арестуват хората ей така, напосоки. Без причина. Или за дреболии. Казваш, че си от Украйна. Да не искаш да кажеш, че там е по-различно?

— Не, не — отговори Меткалф бързо. — Същото е. Но аз се нуждая от помощта ви. Трябва да се измъкна от тук, без да ме хванат. Все има някакъв начин. Аз също бягам от НКВД.

— Ти също си политически затворник, така ли? — попита професорът. — Беглец?

— Донякъде — отвърна Меткалф неопределено. После млъкна, помисли малко и каза: — Да. Аз всъщност съм беглец.

Циментираният вътрешен двор беше малък и занемарен, почти колкото провинциалната къща, която заобикаляше, и се намираше в западнал район на югозапад от Москва. Из двора се въргаляха парчета от вестници, купчини боклук бяха разхвърляни навсякъде. Никой не го почистваше и никой не поглеждаше към него. Дори самата дума вътрешен двор звучеше неподходящо за тази циментирана площадка, в центъра на която се намираше желязната решетка.

Никой не беше виждал решетката да се вдига или да се сваля. Затова никой не забеляза самотната фигура, която бързо се измъкна от нея, след като се бе изкачила по желязната стълба. Стълбата водеше към канализационната система под земята. Мъжът нагласи решетката и след минута изчезна.

Никой не видя как излезе, нито как изчезна в уличките на бедното работническо предградие.

След около двайсет минути стар камион, натоварен с дърва за огрев, спря в друг вътрешен двор в далеч по-представителен район на Москва. Беше раздрънкай стар ГАЗ-42, който бълваше изгорели газове. Разтресе се яко, докато спираше пред улея за спускане на дърва в задната част на красивата каменна сграда на улица „Петровка“.

Шофьорът и неговият спътник слязоха от кабината и започнаха да пъхат нацепените дърва в улея, а те падаха с грохот в складовото помещение на мазето. Доставката не беше по график, но при този кучешки студ в Москва тя не би направила впечатление. След като изсипаха достатъчно количество дърва от камиона, вторият мъж, помощникът, влезе в мазето и започна да ги подрежда на купчини. Шофьорът доближи до входа на мазето и се прокашля. Неговият спътник извади пачка рубли и я пъхна в ръката му. Парите бяха доста повече от стойността на дървата, но достатъчно да компенсират усилието на шофьора да направи доставката извън графика.

Ако някой ги наблюдаваше, а нямаше никой, щеше да се озадачи, че шофьорът се качи в камиона и потегли, зарязвайки своя помощник, който продължи да подрежда дървата в мазето.

Две минути по-късно Меткалф излезе от мазето и се изкачи по стълбите до познатата тапицирана с кожа врата. Натисна звънеца и зачака. Сърцето му биеше ускорено, както винаги, когато дойдеше в жилището на Лана. Но този път не беше от вълнение, а от страх. Успя да се добере до тук незабелязано благодарение на Серьожа, мъжа, с когото се сборичкаха в тунела на метрото, и на неговия приятел шофьор. Но идването му в тази сграда беше рисковано. Освен това нарушаваше дадената дума да не се мярка повече тук.

Дочу тежките стъпки, а когато вратата се отвори, не се изненада от лицето на домашната прислужница и готвачка.

— Лану, пожалуйста. Я Стива.

Старата бабушка с пронизителен поглед като че ли го позна, но не го показа с нищо. Тя затвори вратата и изчезна във вътрешността на апартамента.

След минута вратата се отвори отново. Този път беше Лана. В очите й блестеше гняв и нещо по-меко — може би нежност?