Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Бързо влизай — прошепна тя.

След като затвори вратата, го попита:

— Защо, Стива? Какво правиш тук. Ти ми обеща…

— Ранен съм — заговори той тихо. Очите й се разшириха от ужас, но той продължи със спокоен тон: — Раната не е сериозна, но трябва да се почисти. Вече е инфектирана и може да стане по-зле.

В интерес на истината пулсиращата болка ставаше все по-силна и до голяма степен затрудняваше движенията му. Беше изключено да потърси професионална помощ. Лана имаше аптечка за първа помощ и щеше да се погрижи за него.

— Ранен? Стива, как?

Тя поклати невярващо глава.

— Прострелян! Е, скъпи, ще трябва да побързаме. Баща ми ще се прибере от работа най-късно след четирийсет и пет минути.

Лана каза на прислужницата, че до края на деня може да ползва почивка, след което го въведе през елегантно мебелирана стая с рафтове, пълни с книги, по стените и красив ръчно тъкан туркменски килим на пода. Една от малкото останали семейни ценности, обясни му тя.

— Ела в кухнята, ще се погрижа за раната ти.

В кухнята миришеше на керосин. Тя сложи чайник с вода на печката и докато чакаше да заври, свали от него мръсната ватенка, после внимателно отлепи ризата му от раната. Той затвори очи, докато тя дърпаше плата. Лана цъкна с език.

— Не изглежда никак добре — каза тя. Направи чай и го сервира в чашите, а за подслаждане предложи купичка с бонбони. — Ето, изпий това, докато си събера хирургическите инструменти. Гладен ли си, мили мой?

— Умирам от глад.

— Имам малко пирожки с месо, супа от зеле и сельодка. Добре ли е?

— Звучи великолепно.

Докато тя шеташе наоколо, загребвайки с черпака супа от тенджерата на печката, изваждайки храна от мрежите, закачени от външната страна на прозореца, който гледаше към отдушника, той я наблюдаваше внимателно. Това бе друга страна от същността на Лана, която не познаваше и която беше толкова различна в сравнение с представата му за бляскавата и артистична балерина. Виждаше му се странно и все пак беше чудесно, че тези две противоположности могат да съжителстват у един и същи човек.

— Сигурно апартаментът ни изглежда ужасно малък в очите ти — каза тя.

— Съвсем не. Красиво е.

— Разказвал си ми, че си отраснал в богатство и разкош, с огромни къщи и много слуги. Това би трябвало да ти изглежда като тъжна и тясна квартира.

— Тук е топло и уютно.

— Късметлии сме, че имаме собствено жилище, знаеш ли? Все пак сме само двама — татко и аз. Градските власти можеха да ни натикат в някоя от онези пренаселени комуналки. Опасявахме се, че ще се случи, след като мама почина. Но заради военните заслуги на татко — той е герой — ни дадоха тази привилегия. Имаме газова печка и газов бойлер в банята — не се налага да посещаваме обществената баня като повечето от моите приятели.

— Той е герой на Съветския съюз, нали?

— Два пъти. Удостоен е също с Ордена на победата.

— Бил е един от големите генерали — каза Меткалф и погълна една лъжица гореща супа, която се оказа много вкусна.

— Да. Не толкова прочут като маршал Жуков или неговия стар приятел Тухачевски. Но служеше под командването на Тухачевски. Участвал е в залавянето на Колчак в Сибир. Помогнал е за разгрома на генерал Деникин в Крим през 1920 година.

Меткалф разгледа снимка на бащата на Лана и се изпусна.

— Знаеш ли, Лана, имам приятели в Москва, стари познайници, които заемат постове в различни министерства, хора, от които научавам разни неща. Казвали са ми, че в НКВД имат книга смерти — книга на смъртта. Нещо като списък на хората, които предстои да бъдат екзекутирани.

— И баща ми е в него — прекъсна го тя.

— Лана, не знаех дали да ти го кажа и как да ти го кажа…

— Мислиш, че не знам ли? — Очите й засвяткаха от гняв. — Мислиш, че не го очаквам? Че баща ми не го очаква? Всички като него, всички генерали знаят, че рано или късно ще почукат на вратите им. Ако не днес, утре. Ако не утре, идната седмица или следващия месец.

— Но изнудването от страна на Фон Шюслер…

— Ще му дойде времето, когато трябва. Не аз съм тази, която трябва да пришпорва нещата. Баща ми се е примирил, Стива. Той очаква почукването на вратата. Когато най-накрая се случи, мисля, че ще почувства облекчение. Всяка сутрин му казвам довиждане за последен път.

Тя започна да промива раната, после я намаза с йод.

— Е, мисля, че не се нуждае от зашиване. Слава Богу, тъй като не мога да си зашия чорапите, камо ли това! Не бих искала да шия кожата ти, скъпи. Знаеш ли, във всичко това има ужасна ирония.