Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Намираше се в капан.

Но не биваше да остава и тук. Все трябваше да има някакъв изход. Продължи да върви по тясната пътечка, ослушвайки се за доближаващ влак, осветявайки с джобното фенерче стените и тавана на тунела, като през всичкото време се озърташе за отдушник или нещо друго, каквото и да било. Тунелът завиваше надясно, а точно на свивката линиите се разклоняваха. Когато доближи мястото, видя, че не е точно така. От главната линия се отклоняваше новоположена секция от релси. Отбивката все още не беше пусната в експлоатация. След като зави, видя че линиите водеха към друг тунел, който още беше в строеж. Стените не бяха завършени и на места се виждаше земята през стоманените подпорни греди.

Това беше обещаващо. Тунел в строеж със сигурност водеше към изход, използван от работниците, най-вероятно шахта, през която се спускаха. Свърна по недовършения тунел и веднага го връхлетя смрад на сяра. Явно наблизо имаше отходен канал. Забеляза няколко празни бутилки от водка върху земята, едва ли бяха оставени от работниците; дали в тунелите не живееха бездомници? Това би означавало, че наистина има изход.

Вървеше от половин час. Пулсиращата болка в рамото забавяше хода му. От загубата на кръв силите му отслабваха. Нуждаеше се от медицинска помощ, но къде? Да отиде в съветска болница беше немислимо — щяха да задават въпроси и да уведомят властите. Роджър беше обучен за спешна медицинска помощ, но той беше мъртъв, спомни си с тъга Меткалф. Оставаше Лана. Ако успееше да се добере до нея, да й занесе документите, тя вероятно щеше да е в състояние да доведе лекар.

Колкото по-навътре влизаше, толкова по-завършен ставаше тунелът. Очевидно го строяха отвън към вътрешността. Стените в този участък бяха иззидани изцяло, релсите — положени. Методът на работа го озадачи, както повечето неща в Съветския съюз.

Тунелът свършваше с висока и тежка метална врата. Повърхността й беше равна и гладка, никакви топки или дръжки. Нямаше начин вратата да се отвори. Явно беше мярка за сигурност. Близо две минути оглежда вратата, но беше безнадеждно. Нямаше изход от тук.

Отчаян и уморен, пронизвай от болка, той се обърна и се насочи по обратния път. Сега беше заклещен повече и от преди. Единственият изход беше през главния тунел, което означаваше да отиде до някоя от спирките, където със сигурност го очакваха. Ако не беше ранен, можеше да ги изчака, криейки се из чупките на тунела в продължение на часове или дори дни. Но той продължаваше да губи кръв и едва ли щеше да издържи на студа тук дълго време.

Трябваше да измисли нещо, но какво?

За миг му се стори, че дочу гласове. Спря и се заослушва. Да, имаше гласове. Но къде?

Намираше се на неколкостотин метра от главния тунел. Значеше ли това, че го издирват и че е притиснат в този сляп участък, без да мърда.

Не! Гласовете не идваха отпред, а откъм дясната му страна. Но как бе възможно? Вдясно от него имаше само тухлена стена и…

И още една двойна метална врата, отвор за достъп, който преди това не беше забелязал, тъй като беше ниско до земята и замаскиран с тъмна боя, която се сливаше с цвета на стените. Меткалф спря пред металния капак, клекна и допря ухото си до него.

Определено се чуваха гласове.

Не викове, не насечени заповеди, не характерната за издирващ екип размяна на реплики. Беше монотонно мърморене от разговор. Какво ли имаше от другата страна на отвора? Вероятно това беше изход, помисли си Меткалф, единственият му шанс да се измъкне оттук.

Забеляза, че капакът не беше боядисан, а покрит с ръжда. Беше от желязо и имаше дръжка и резе в единия край. Явно беше стар, по-стар от тухлените стени. Внимателно завъртя дръжката и бавно го отвори. Капакът изскърца и той спря. После отново го побутна, още по-бавно, този път тихо, докато отворът стана достатъчно широк, за да се промъкне през него. Усети топъл въздух.

Онова, което видя, го порази.

На мъждукащата светлина от запален огън забеляза огромна зала със стени и под от зелен мрамор. Отворът, през който погледна, се намираше на пет-шест метра над пода.

Желязна стълба водеше чак до долу. Помещението имаше площ от неколкостотин квадратни метра, таванът му беше висок най-малко осем метра. В далечния край имаше подиум, а в дъното му се виждаше пиедестал с мраморен бюст на Сталин. Малък огън гореше в средата на помещението. Край него бяха насядали трима опърпани мъже в дрипи. На пода до тях бяха постлани одеяла.

Дали бяха скитници? Какво правеха тук? И още по-важно: за какво служеше това импозантно помещение?